— Позволих ти недопустимо оскверняване, Ричард, въпреки че имах пълното право да ти забраня да го извършиш. А сега ми кажи защо мечът ти не е у теб. Къде е Мечът на истината?
Дъждът ромолеше по гъстите корони на дърветата над главите им. Зед чакаше отговор. Ричард не откъсваше очи от ковчега.
— Дадох меча на Шота в замяна на информация, която ми беше необходима.
— Какво си направил? — облещи се насреща му Зед.
— Трябваше — отвърна Ричард, без да поглежда дядо си.
— Трябвало е? Трябвало е!
— Да.
— В замяна на каква информация?
Ричард опря лакти в капака на ковчега и пое главата си между шепите.
— В замяна на нещо, което би могло да ми помогне да открия истината за това какво става. Нужни са ми отговори. Трябва да знам как да намеря Калан.
Зед яростно заби пръст в ковчега.
— Ето ти я Калан Амнел! Тук, в гроба, както е написано на паметната плоча. И каква неизмеримо ценна информация ти даде Шота, след като ти измъкна меча?
Ричард не направи опит да се оправдае и да обясни, че всъщност вещицата не му е измъкнала меча с хитрост.
— Лавинен огън. Каза ми израза „Лавинен огън“, но не знаеше какво означава. Каза още, че трябва да намеря мястото на костите в Необятната пустош.
— Необятната пустош — повтори подигравателно Зед. Погледна черното небе и си пое дъх. — Шота едва ли е могла да ти каже каква е тая Необятна пустош.
Ричард поклати глава, без да вдига поглед към дядо си.
— Каза още да се пазя от четириглавата змия.
Зед пак изфуча гневно.
— Не ми казвай, че нито тя, нито ти имате представа какво означава това.
Отговорът на Ричард пак се състоеше в поклащане на глава.
— Е, това ли е всичко? Това е великата цена, страшно ценната информация, която си получил в замяна на Меча на истината?
— Има още едно нещо — додаде след известно колебание Ричард с глас, който едва се чуваше на фона на нежния ромон на дъжда. — Шота каза, че това, което търся, е отдавна заровено.
Зед беше извън себе си от ярост, имаше вид на човек, който ще се пръсне всеки миг.
— Ето го това, което търсиш — посочи той с пръст. — Калан Амнел, Майката Изповедник, отдавна заровена.
Ричард все така не вдигаше главата си.
— И ти даде меча си за това! Това безценно оръжие. Това оръжие, което въздейства не само на злите, ами и на добрите. Оръжие, което магьосниците от древни времена до днес са поверявали само на най-достойните. Оръжие, което аз поверих на теб. А ти го даде на една вещица. Имаш ли изобщо някаква представа през какво преминах, за да си върна Меча на истината от Шота последния път, когато тя успя да му сложи ръка.
Ричард поклати глава, забил поглед в пръстта до ковчега. Явно се опасяваше, че от устата му няма да излезе глас.
Ничи знаеше, че Ричард би могъл да изреди цяла поредица обяснения в своя защита, да се оправдае по много начини, но не го направи дори когато му бе дадена тази възможност. Докато дядо му беснееше като лятна буря, той коленичи в мълчание, увесил глава, край отворения ковчег, сякаш за да осъзнае края на своята фантазия.
— Поверих ти изключително ценна вещ. Мислех, че това опасно оръжие е в сигурни ръце у теб. Ти ме разочарова, Ричард — разочарова всички. И за какво? За да преследваш някакъв си блян? Е, добре, ето ти ги — отдавна заровените кости. Дано сделката ти се види справедлива. Аз обаче определено не смятам така.
Кара стоеше наблизо с фенера в ръка, бавният, но равномерен дъжд бе прилепил косата и плътно до главата. Сякаш и се искаше да защити Ричард, но не можеше да измисли как да го направи. Ничи също се страхуваше да се обади.
Тя съзнаваше, че каквото и да кажат в този момент, само ще влошат положението. В иначе притихналата мъглива нощ се чуваше само съсъкът на дъжда в листата.
— Съжалявам, Зед — пророни колебливо Ричард.
— Това, че съжаляваш, няма да изтръгне меча от лапите на Шота; няма да спаси онези, които ще покоси с него Самюъл. Ти си ми като син, обичам те, Ричард, и винаги ще те обичам, но никога досега не си ме разочаровал повече. Никога не бих повярвал, че може да направиш нещо толкова глупаво и безразсъдно.
Ричард кимна.
— Добре. Доволен съм, че поне това го разбираш. — Обърна се към Кара и Ничи, в погледа му се долавяше мрачната решителност на истински Първи магьосник. — Вие двете се връщате с мен в Кулата. Трябва да ми разкажете всичко за онзи звяр. До последната подробност.
— Трябва да остана и да охранявам Господаря Рал — възрази Кара.
— Не, идваш с мен, за да ми разкажеш случилото се при вещицата до най-малката подробност. Искам да чуя всяка дума, излязла от устата на Шота.
— Зед, не мога…
— Върви, Кара — тихо, но властно отрони Ричард. — Направи, каквото ти казва. Моля те.