Ничи повдигна вежди в почуда. Надзърна през парапета. Ничи посочи надолу към пътя, който лъкатушеше уморено към високата Кула.
— Конниците са трима — отбеляза Ничи.
— Може би и Том е с тях — кимна Ричард.
Ничи се наведе още малко и напрегна взор. Гледката беше страховита. Мина и мисълта, че изобщо не и се нрави мястото, на което стои Ричард.
Подпря се на рамото му, за да се изправи, и пак хвърли поглед към трите коня, които се катереха по обления в слънце път. Изгубиха се за кратко сред дърветата, за да се появят миг по-късно и да продължат упоритото си изкачване към Кулата.
Внезапен силен порив на вятъра за малко да я бутне към ръба, но Ричард реагира светкавично и я грабна през кръста. Тя инстинктивно се дръпна към пътеката. След като се убеди, че всичко е наред, той я пусна.
— Значи си сигурен дори от това разстояние, че са Ан и Натан?
— Да.
Ничи не преливаше от желание да се види пак с Прелата. Като Сестра на светлината, прекарала почти целия си живот в Двореца на пророците, Ничи считаше, че е почерпила всичко, което и е нужно, от Сестрите и тяхната водачка. В много отношения тя виждаше в Прелата майка си — това важеше и за повечето от останалите Сестри. Прелатът бе човек, който непрекъснато те соли за грешките ти и те поучава да удвояваш усилията си за подпомагане на хората в нужда.
Когато Ничи беше малка, майка и я шамаросваше безмилостно винаги, щом заподозреше, че дъщеря и е склонна да прояви дори минимална грижа за себе си. В по-късен етап от живота и Прелатът играеше същата роля, само дето го правеше с мила усмивка. С шамар или с усмивка — ставаше въпрос за едно и също нещо.
Натан Рал пък беше друга тема. На практика Ничи не познаваше Пророка. Имаше Сестри и особено послушници, които се разтреперваха дори само при споменаването на името му. Говореше се, че той е не просто опасен, а вероятно и луд, което, ако наистина беше така, бе доста смущаващо, предвид деликатното състояние на Ричард в момента.
Пророкът бе държан затворен и изолиран през по-голямата част от живота си, като Сестрите се грижеха не само за ежедневните му нужди, но преди всичко за това той да не избяга. Хората в Танимура — града, в който се намираше Дворецът на пророците — изпитваха едновременно раздразнение и ужас към Пророка, към онова, което можеше да им каже той за бъдещето им. Чуждите дарби обикновено разпалваха и изнервяха мнозина, особено, ако тези дарби не могат да бъдат лесно пригодени към техните желания.
Но Ничи нямаше много вяра на това какво говорят хората за Натан. Имаше доста богат опит с наистина опасни хора — Джаганг бе най-пресният пример, който би могъл да се нареди в челните редици на списъка и със злодеи.
— По-добре да слезем — каза Ничи на Кара и Ричард.
— Ако искаш, отиди — отрони Ричард, без да откъсва поглед от пропастта.
Звучеше така, сякаш изобщо не го е еня, че някой приближава, още по-малко кой точно е този човек. Беше очевидно, че вниманието му е насочено в друга посока и единственото му желание е да разкара Ничи.
Тя отметна кичур коса от лицето си.
— Не смяташ ли, че е редно да видиш какво искат? В крайна сметка вероятно са пропътували доста голямо разстояние, за да се доберат дотук. Едва ли са дошли, за да ни донесат мляко и курабийки за почерпка.
— Зед ще се погрижи — сви рамене Ричард, без да реагира по никакъв начин на опита и да се пошегува.
На Ничи ужасно и липсваше блясъкът в погледа му. Това положение вече започваше да става непоносимо.
— Кара, би ли се поразходила за малко? Моля те.
Кара, изненадана от подобна необичайна, но красноречива молба от страна на Ничи, огледа още веднъж Ричард, който не помръдваше от отвора в стената и не отлепяше поглед от панорамата, после кимна на Ничи съзаклятнически. Ничи я изпрати с поглед по насипа, после се обърна директно към Ричард, този път напълно открито.
— Трябва да престанеш, Ричард.
Той не отвърна и не помръдна.
Ничи знаеше, че няма право да се проваля в това, което иска да му каже и да постигне. Бе готова почти на всичко, за да влезе по друг начин в живота му, но не искаше да го постига по този начин. Не искаше да заема мястото на един труп, нито пък да бъде заместител на бляна, когото той не успя да осъществи. Ако се случи нещо, искаше то да е, защото той я е избрал не защото не е имал друг избор. Имаше време, когато бе готова да приеме и други варианти, но не и сега. Днес тя изпитваше повече уважение към самата себе си — и Ричард бе причината за това.
Другата причина беше, че този Ричард, когото виждаше сега пред себе си, не бе същият, когото тя познаваше и обичаше. Дори никога да не го има, тя нямаше да му позволи да потъне в ужасната тъмна дупка, в която се намираше. Ако можеше да му даде нужния тласък нагоре към живота, а това бе всичко, което тя би могла да направи за него, щеше да го стори.