Дори да се налагаше да играе ролята на негов опонент, за да го откъсне от това спираловидно движение надолу, а за него тя не би могла да бъде друго освен това, щеше да го стори.
Приближи се опасно близо до него и подхвана още по-директно.
— Нима няма да се бориш за онова, в което вярваш?
— Да се бори, който иска. — Гласът му не звучеше вяло, звучеше гробовно.
— Не това имах предвид. — Ничи го сграбчи за ръката и нежно, но твърдо го завъртя с гръб към пропастта и с лице към себе си. — Няма ли да се бориш за себе си?
Погледна я в очите, но не отговори.
— Това е, защото Зед ти каза, че е разочарован от тебе.
— Мисля, че гробът, който разрових, има връзка.
— Ти може да си го мислиш, но аз не смятам така. Защо да има връзка? Ти си бил сломен и отчаян и преди. Аз дойдох, плених те и те отведох в Стария свят, а ти какво направи? Ти се изправи на крака, държа се като истинския ти, застана зад вярванията си, в рамките на това, което ти позволявах да правиш. Бидейки такъв, какъвто си, ти ми предаде любовта си към живота и ме промени изцяло. Разкри ми какво е да обичаш истински живота и всичко, свързано с това.
Този път се събуди, след като бе на косъм от смъртта, и Кара и всички останали не вярваха на спомените ти за Калан, но това изобщо не ти попречи. Продължи да отстояваш мнението си, независимо какви доводи ти излагахме ние.
— Това в ковчега беше различно, бих казал, че беше малко повече от обикновен спор, при който някой не ти вярва.
— Така ли? Аз пък не мисля така. Беше просто един скелет. Е, и?
— Какво „е, и“? — Започваше да се отегчава. — Ти да не си откачила? Как така „е, и“?
— Далеч не смятам да заставам на твоя страна за нещо, в което не вярвам, но в същото време не желая и да приемаш моята истина просто ей така. Искам да те убедя с реални факти, а не с неубедителни и скалъпени доказателства.
— Какво имаш предвид?
— Ами лицето на Калан, което ти видя, доказа ли ти по категоричен начин, че наистина е била тя? Не, и не би могло — понеже на практика не беше останало нищо от него. Имаше само череп — без лице, без очи, без черти. Скелетът носеше роклята на Майката Изповедник. Е, и? Била съм в Двореца на Изповедниците и знам, че там има и други подобни рокли.
Както и името, извезано на златна панделка — то какво доказва? Достатъчно ли е да сложи край на вярванията ти, на търсенето ти? След всички неща, които двете с Кара ти изговорихме, доводите, аргументите — всичко… изведнъж най-неочаквано решаваш, че това скърпено неубедително доказателство доказва, че си вярвал на илюзиите си? Ковчег със скелет, който стиска панделка с извезано на нея име — как така това те убеди, че си я измислил, че е плод на въображението ти, докато аз толкова време ти говоря и ти обяснявам какво ли не, а ти отказваш и отказваш да ми повярваш? Не смяташ ли, че панделката е някак твърде удобна?
— Накъде биеш?
— Не вярвам, че с теб наистина става това. Според мен грешиш за спомените си, но не вярвам, че онзи Ричард, когото познавам, може да приеме за убедително доказателство онзи гроб. И не става въпрос за това, че Зед не ти вярва повече, отколкото ние с Кара.
— Тогава за какво става въпрос?
— Всичко е заради това, че повярва, че някакъв си скелет в ковчег е тя, защото се страхуваше, че е истина, след като дядо ти каза, че е разочарован от теб, че си предал доверието му.
Ричард понечи да се извърне, но Ничи го сграбчи за ризата и го дръпна, за да не губят директен контакт с погледи.
— Да, мисля, че става въпрос именно за това — разпалено отсече тя. — Кисел си, защото дядо ти каза, че си сбъркал. Защото призна, че е разочарован от теб.
— Аз наистина го разочаровах.
— Е, и?
— Стига с това „е, и“? Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, какво, като е разочарован от теб. Какво, като мисли, че си постъпил глупаво. Ти си самостоятелна личност. Направил си това, което си сметнал за удачно. Действал си по определен начин, понеже си преценил, че така трябва, че ситуацията го налага.
— Но аз…
— Какво ти? Разочаровал си го? Ядосал си го с решението си? Имал е по-високо мнение за теб, а ти си предал доверието му? Паднал си в очите му?
Ричард преглътна, не искаше да го каже на глас. Ничи повдигна брадичката му и го накара да я погледне в очите.
— Не си длъжен да живееш така, че да задоволиш очакванията на другите, Ричард.
Той примигна насреща и, сякаш загубил ума и дума.
— Животът си е твой. Нали ти ме научи на това. Ти постъпи така, както смяташе за редно. Нима отхвърли предложението на Шота, понеже Кара не беше съгласна с теб? Не. Би ли го отхвърлил, ако знаеше, че аз няма да го одобря, че според мен би било погрешно да и дадеш меча си? Или пък, ако и двете с Кара бихме ти казали, че е глупаво да приемеш подобно предложение? Не, не мисля.