Що за Търсач бих бил, ако постъпвах по този начин? В крайна сметка начинът на мислене превръща един Търсач в такъв, а не мечът му. Мечът е просто средство — ти сам ме научи на това.
В случая с Калан все още има цял куп неизяснени въпроси, за да съм сигурен, че онова, което видяхме в онази дъждовна нощ, е самата истина. Докато не бъде доказано по един или друг начин, смятам да продължавам да търся отговори — за истината, — понеже вярвам, че това, което става, е далеч по-опасно, отколкото всички, с изключение на мен, си мислят, да не говорим, че трябва да намеря любимата си, която се нуждае от помощта ми.
— Имаш право, Ричард, така е — усмихна се бащински Зед. — Но сега трябва да ми го докажеш. Не смятам да приема думата ти на доверие.
— Като за начало смятам, че е редно да признаеш, че е някак странно, че липсват пророчества, свързани с моя живот и с живота на Калан — кимна сериозно Ричард. — Споменът за нея е напълно изтрит. Сега изчезват и пророчества, които би трябвало да съдържат информация за нея. И в двата случая паметта на всички за два реално съществуващи обекта — човекът и пророчествата, отнасящи се до него — е заличена.
Сега разбираш ли накъде бия?
За Ничи бе огромно облекчение да види Ричард да разсъждава и да спори отново. Направи и впечатление и това, че в думите му всъщност имаше логика — поне до известна степен.
— Да, момчето ми, разбирам те, но нима не виждаш белите петна в теорията ти?
— А именно?
— Всички ние очевидно си спомняме кой си ти, нали така? А пророчествата, свързани с теб, липсват. Излиза, че проблемът с пророчествата няма нищо общо с теб и не обяснява по никакъв начин, не доказва по никакъв начин съществуването на Калан Амнел.
— И защо не? — попита Ричард.
— Свързано е със същността на онова, което установих — продължи Зед и тръгна нагоре по стъпалата, — когато проведох собствено разследване на проблема с пророческите книги. Самият аз съм доста любопитен, както ти е известно.
— Да, Зед, известно ми е. Но не виждам връзката — рече Ричард и избърза да настигне дядо си.
Ничи се спусна след тях. Останалите бяха принудени да направят същото.
— На теб може да ти се струва така, момчето ми, но ти си пристрастен, понеже фактите просто не пасват на заключенията ти. Ти се опитваш да напъхаш краката си в чудесни ботуши, които обаче са ти малки. — Зед потупа Ричард по рамото. — Като стигнем в библиотеката, ще ти покажа какво имам предвид?
— Коя е Калан? — попита Натан.
— Човек, който изчезна и когото още не съм открил — отвърна Ричард през рамо. — Но ще намеря. — Ричард спря и се обърна към Натан и Ан. — Някой от вас да знае какво е „Лавинен огън“? — След като и двамата поклатиха глави, той зададе следващия си въпрос: — Ами четириглавата змия или Необятната пустош?
— Боя се, че не знам, Ричард — отвърна Ан. — Но след като така или иначе преминахме на важните проблеми, има и други неща, за които бихме искали да поговорим с теб.
— Но нека първо видим отпратката, която е намерил Зед, по отношение на пророчествата — прекъсна я Натан.
— Ами тогава да вървим — подкани ги Зед и потегли устремено напред, сподирен от вдигналите се като платна поли на робата му.
Петдесет и втора глава
РИЧАРД СТОЕШЕ ЗАД ЗЕД в потъналата в плюш библиотека и надничаше иззад кокалестото рамо на дядо си, който прелистваше дебел том с опърпана жълтеникава кожена подвързия. Стаята бе доста слабо осветена от лампи със сребърни рефлектори, закачени на махагоновите колони, чиято редица разполовяваше помещението. Всъщност това бяха подпори, които поддържаха предната част на балкона, разположен по дължина на стаята. Под балкона, покрай колоните в центъра на помещението, бяха подредени еднакви дървени маси с лакирани плотове. Пред всяка маса имаше по един дървен стол. Подът беше застлан с меки килими, извезани със сложни мотиви, които поглъщаха всеки шум от стъпки.
Перпендикулярно на двете дълги стени бяха разположени етажерките, претъпкани с книги. Балкончето горе също бе само в етажерки с множество рафтове и минимално разстояние помежду им.