Когато вниманието на всички присъстващи бе съсредоточено върху Натан, той започна да чете.
— „В годината на цикадите, когато привърженикът на жертвите и страданията, действащ под флага както на човечеството, така и на Светлината“ — вдигна глава и ги изгледа изпод гъстите си вежди, — става въпрос за император Джаганг… „най-сетне разцепи ордите си, това ще бъде знак, че пророчеството е събудено и решителната битка е близо. Внимавайте, защото всички истински разклонения и техните производни са преплетени в този основен корен. Само един ствол излиза от този заплетен първичен източник. Ако фуер грисса ост драука не поведе тази последна битка, тогава светът, който вече стои на ръба на мрака, ще падне под ужасната сянка.“
— Добри духове! — прошепна Зед. — Фуер грисса ост драука е кардинална връзка с пророчество, основаващо главно разклонение. Свързването му с това пророчество създава спрегаема бифуркация.
— Именно — повдигна вежда Натан.
Ричард нямаше никаква представа какво каза дядо му току-що, но схвана общия тон. И нямаше нужда да пита кой е фуер грисса ост драука, онзи, който носи смърт — отнасяше се за него.
— Джаганг вече раздели армията си — намеси се Ан, без да изпуска от очи Ричард. — Част от войниците му достигнаха почти до Ейдиндрил, с надеждата да довършат започнатото, но Д’Харанската армия, заедно с населението на града, се възползваха от зимата, за да избягат през планинските проходи в Д’Хара и да не попаднат в лапите на Джаганг.
— Знам — прекъсна я Ричард. — Бягството през проходите бе по заповед на Калан. Тя лично ми го съобщи.
Кара вдигна смаян поглед, явно изкушавайки се да оспори казаното, но Ничи я възпря с поглед и тя реши да си замълчи… поне засега.
— Така или иначе — продължи Ан, — Джаганг, тъй като не можа да се възползва от огромното си числено превъзходство, за да премине през строго охраняваните и трудно проходими тесни проходи, най-накрая реши да раздели армията си. Една част от войниците останаха да надзирават проходите, а императорът лично поведе основната сила на юг, за да минат обратно през цялата Средна земя, да заобиколят планинската верига и да се качат към Д’Хара.
Нашите войски тръгнаха на юг, през цяла Д’Хара, за да ги пресрещнат. Ето защо когато успяхме да получим съобщение от Вирна за състоянието на пророческите книги в Народния дворец в Д’Хара, тя успя лично да избърза на юг с първите редици на войската и да лично да ги нагледа.
— Сега е годината на цикадите — притеснено се обади Ничи. — Лично ги видях.
— Да, което означава, че хронологията е наместена — рече Натан, като продължаваше да се опира на длани. Пророчествата направиха връзките помежду си и си дойдоха по местата. Събитията са маркирани. — Натан огледа присъстващите един по един. — Краят е близо.
Зед подсвирна.
— Нещо повече — властно продължи Ан, — това означава, че е време Господарят Рал да се присъедини към Д’Харанските части и да ги поведе в последна битка. Ако ти не участваш в нея, Ричард, пророчеството е категорично — всичко е загубено. Дойдохме, за да те придружим до войниците ти, за да сме сигурни, че ще успееш да стигнеш при тях. Не можем да рискуваме да се забавим. Трябва да тръгваме незабавно.
За пръв път, откакто заговориха за пророчества, коленете на Ричард омекнаха.
— Но аз не мога, трябва да намеря Калан. Прозвуча като молба.
Ан въздъхна дълбоко, сякаш се канеше да си прехапе езика, докато открие у себе си нужното търпение или може би думите, които ще го убедят и веднъж завинаги ще реши проблема. Двете Морещици се спогледаха. Зед прехапа тънките си устни, дълбоко замислен над ситуацията. В отчаянието и объркването си Натан хвърли книгата, която четеше, на масата и отри лицето си с ръка, докато другата си ръка вдигна на хълбока.
Ричард не знаеше какво да им каже, за да има поне минимален шанс да разберат, че в света се е объркало нещо ужасно и че Калан е само късче от мозайката — вярно, късче, но все пак част от нещо грандиозно. От сутринта, в която тя изчезна, той направи какво ли не за да обясни спешната нужда от намирането и но така и никой не му повярва — хората просто не схващаха какво им говори. Нямаше смисъл да пропилява допълнително енергия и време, за да повтаря същите безплодни обяснения.
— Какво трябва да направиш? — попита Ан и неодобрението изплува на лицето и като лой в казан. В този момент отново беше Прелатът — дребната женица, която незнайно как успяваше да изглежда страховита и внушителна.
— Трябва да намеря Калан — повтори Ричард.
— Нямам никаква представа за какво говориш. Просто нямаме време за подобни глупости. — С един категоричен жест Ан зачеркна всичките му желания, интереси и нужди, камо ли да покаже желание да изслуша разумните му доводи или обяснения. — Дойдохме да се погрижим по най-бързия начин да се присъединиш към Д’Харанската армия. Всички те чакат. Всички разчитат на теб. Дойде момента да поведеш хората в последната битка, която ни връхлита с шеметна скорост.