След известно време стигнаха до по-широк коридор с жълтеникави стени и дъбово дюшеме. Стената срещу тях изригна. Към петимата се понесе огромен облак от прахоляк и отломки. Ричард се закова върху лакирания дървен под и рязко смени посоката. В същия миг от облака изскочи тъмната сянка и разстоянието между нея и мишената и започна да се стопява светкавично.
Междувременно звярът като, че бе погълнал още и още сенки — ръбати и назъбени, удължени и мастилено черни — и ги бе абсорбирал като попивателна хартия. Съществото нямаше постоянна форма, сенките в него се вгъваха и усукваха, непрестанно се прекатурваха и завихряха една в друга. Дори от мимолетните погледи, които Ричард хвърляше към чудовището, му се зави свят.
В същото време звярът бе толкова безплътен, че през него се виждаше светлината от прозорците в дъното на дългия коридор. Това обаче не му пречеше да се раздува и да остъргва стените на завоите, при което да вдига във въздуха облаци от трески и хоросан или камък, при това с лекотата, с която бик остъргва къпинов храст.
Ричард не можеше да измисли начин да се опълчи срещу плетеницата от сенки, които успяваха да преминат през масивен камък, без изобщо да забавят ход.
Спомни си хората на Виктор в гората, които за броени минути бяха безмилостно разкъсани на парченца. Зачуди се дали са били нападнати от същия звяр, дали са били споходени от тази ужасна участ в съдбовната утрин, когато кръвопиецът е тръгнал на лов за Ричард.
Сега срещу изчадието на Джаганг се бореха двама магьосници и две чародейки — без да постигнат никакъв резултат. А Ничи не бе обикновена чародейка. Тя бе посветена в зловещото изкуство на Субстрактивната магия, в замяна на тежки клетви, за които Ричард не смееше дори да си помисли. И дори това не бе попречило на звяра, макар че поне бе предизвикало реакция.
Ничи спря и се обърна към кълбото от сенки, което се тътрузеше по коридора зад тях. Явно бе решила да предприеме някакви действия. Ричард я настигна и без да забавя ход, я блъсна с рамо в корема, като я остави без въздух и я повдигна от пода, после я метна на рамо и я понесе като торба зърно.
Околните коридори бяха осветени от ослепителна бяла светкавица, произведена от Ничи, която почти веднага се окопити и се зае да противодейства на чудовището въпреки неудобната поза, в която се намираше. Подът затрепери и Ричард едва се задържа на крака. Чернота, подобна на ослепителна светкавица, ги застигна и се плъзна покрай тях мига, в който Ничи изпрати поредната могъща мълния от сила към съществото, което ги преследваше. По разтърсващия писък, който огласи коридорите, Ричард прецени, че усилието на Ничи този път не бе останало безрезултатно.
Тя го сграбчи за ризата с две ръце и започна да се мята яростно.
— Пусни ме, Ричард! Остави ме да бягам сама! Така те забавям и онова ще ни настигне. Да побързаме!
Ричард само я завъртя, за да я обърне в подходящата посока. Остави я на земята, но ръката му остана около кръста и, докато се увери, че е запазила равновесие и може да ги настигне.
Петимата продължиха лудото препускане по коридорите, без да знаят къде точно отиват. От време на време завиваха наляво или надясно, пропускаха разклонения, вземаха други. Звярът ги следваше по петите. Понякога завиваше след тях по коридорите и през залите, друг път минаваше направо през стените, сякаш твърдо решен да настигне обекта си, да се вкопчи в него. Камък, хоросан или дърво за него явно беше без никакво значение — преминаваше през всеки материал и повърхност с еднаква лекота. Ричард беше наясно, че възможностите на същество, създадено от Сестрите на мрака и свързано с отвъдния свят, далеч биха надвишавали тези на всяко друго обикновено същество, така че нямаше никаква представа докъде може да стигне този звяр.
— Вие тримата продължете направо! — провикна се Ричард към Том и двете Морещици. — Опитайте се да го подмамите след себе си.
Те извърнаха глави през рамо и кимнаха, в знак че са разбрали нарежданията му.
— Няма да ги последва — каза тихо Ничи, навела глава към него, колкото и позволяваше лудият бяг.
— Знам. Имам идея. Ти оставаш с мен — надолу по стълбите.
Том и Морещиците прелетяха покрай стълбата, а Ричард стисна черното каменно кълбо върху първата колона на парапета и се завъртя, за да хукне надолу по стъпалата. Ничи последва примера му и двамата се понесоха с шеметна скорост. Звярът взе завоя напряко, като мина директно през парапета, във въздуха полетяха каменни отломки, кълбото се строполи с трясък и се изтърколи по коридора. Кара, Рика и Том, които вече бяха отминали стълбата, се заковаха на място и се обърнаха. Видяха, че звярът не ги е последвал, и веднага хукнаха обратно.