Ричард и Ничи прескачаха по три-четири стъпала. Той чуваше извънземното ръмжене на съществото, което продължаваше да го следва като сянка. Имаше чувството, че дори от време на време безплътната маса докосва косъмчетата по тила му — толкова близко беше.
На долната площадка Ричард свърна рязко вдясно и се спусна по каменен коридор. Звярът се разшири и мина направо през полирана мраморна стена. Чу се поредният грохот, ала чудовището не трепна. След малко пред погледа на Ричард се ширна нова стълба и той, без да се замисли, хукна презглава надолу по нея, после продължи по следващите няколко все по-надолу и все по-надолу.
Стигна до просторен дълъг коридор, застлан с килимчета, подредени на равни интервали, които леко го забавиха. Стените бяха с ламперия в долната част и гладка мазилка нагоре до тавана. На нивото на очите, на равни интервали, съвпадащи с разпределението на килимите, бяха окачени поставки, върху които имаше стъклени сфери. Щом Ричард се приближеше до поредната от тях, тя засияваше със зеленикава светлина. Той тичаше с всички сили, Ничи не се отделяше от него, сенките се мятаха зад тях като самата смърт, погнала ги по петите.
Стигнаха до стълба с железни перила. Ричард се метна като на кон и се спусна с шеметна скорост по спиралата надолу в тъмнината. Ничи изобщо не се замисли, само вдигна ръка, за да го прегърне за равновесие и се спусна след него. Така успяха да спечелят малко преднина.
Долу перилото ги изхвърли върху студени плочи. Изтърколиха се по гладката зелена настилка и след малко спряха, проснати на пода. Ричард се изправи пръв и грабна едно от светещите кълба от поставката му.
— Хайде, бързо! — рече той на Ничи, която последва примера му и също взе кълбо.
Прелетяха през безброй зали и коридори, като Ричард подбираше възможно най-хаотичен зигзагообразен маршрут с надеждата, че звярът ще се обърка. От време на време успяваха да си спечелят по няколко ценни крачки преднина. Друг път, особено в коридорите, звярът наваксваше изгубеното и дори скъсяваше разстоянието до бегълците. Някои от помещенията, през които минаваха, изглеждаха уютни и приятни. Звярът, на минаване покрай студените огнища, сякаш успяваше да изсмуче сенките от тях и да ги акумулира в себе си. Кълбата в ръцете на Ничи и Ричард хвърляха мека светлина върху красивите килими и пищно тапицираните столове. В шкафовете се виждаха книги с кожени подвързии. На едно място Ричард неволно прекатури една етажерка, но успя да се задържи на крака и продължи да препуска напред.
Продължиха да слизат по най-разнообразни на вид стълби — някои широки и с площадки, други — най-прости тесни шахти, които изглеждаха бездънни. Колкото по-надолу отиваха, толкова по-семпли изглеждаха помещенията, през които минаваха. Имаше коридори, облепени изцяло в плочки със странни мотиви. Претичаха през огромна празна зала, обиколена по периферията от дебели кръгли каменни колони, разположени на равно разстояние една от друга. Светещите кълба, които носеха, не бяха достатъчно силни, за да пробият до всички ъгли. Понякога се налагаше да влизат в галерии, които приличаха на най-обикновени канализационни шахти, врязани направо в скалата.
Други стаи и коридори бяха охранявани от щитове, през които Ричард премина без проблеми. Не искаше Кара, Рика и Том да се доближават до съществото, което го преследваше. Не искаше да ги сполети съдбата на другарите на Виктор. Знаеше, че Кара ще побеснее, като се увери, че не може да премине през щитовете. Надяваше се да оцелее в това преследване, за да има възможност да чуе конското, което бе сигурен, че тя ще му дръпне.
Изскочиха от поредното помещение, което май бе служило за някакъв вид склад на строителни материали — покрай стените още се виждаха чували от зебло и купчини камъни. Ричард си спомни, че при строителството на двореца на Джаганг в Алтур’Ранг бе видял същите материали. Сега чудовището, сътворено от императора, му дишаше във врата.
След склада се озоваха в дълъг коридор с теракота на пода. Гладките черни каменни стени се извисяваха необезпокоявани до таван, който бе поне на петдесетина метра над главите им — сякаш помещението се бе врязало в самата сърцевина на грамадната Магьосническа кула. В този тесен и висок коридор Ричард се почувства дребен като мравка.
При първата възможност свърна вдясно и се озова в просторна галерия. Продължиха да бягат с всички сили, всичко наоколо кънтеше от бързите им стъпки. След известно време усети, че Ничи започва да изостава и забави ход. И двамата приближаваха ръба на издръжливостта си. Многогласният жалостив хор на душите, изтръгнати от отвъдния свят, продължаваше да се чува все толкова близо, сякаш гнусната безплътна твар никога нямаше да се умори.