Въздухът около тях се сгъсти до яркочервена мъгла. Без да се колебае, Ричард се хвърли напред, като издърпа Ничи след себе си.
Върху им се стовари огромна въздушна вълна, която за малко да ги повали. Ничи ахна.
Ричард с мъка успя да им проправи път още малко напред. Усети почти нетърпимо парене по цялата си кожа. Беше толкова силно, че в първия момент си рече, че е допуснал огромна грешка, че Ничи е била права и че щитът ще свали плътта от костите им.
Но още докато се свиваше от неочакваната силна болка, инерцията го изтласка отвъд прага. Изненада се да установи не само, че е жив и че му няма абсолютно нищо, ами и че коридорът няма нищо общо с онова, което се виждаше откъм залата с колоните. Преди бе видял най-обикновен каменен тунел. Сега се озова сред гладки, лъскави стени с трептяща сребриста повърхност, която сякаш беше триизмерна.
Бърз поглед назад им разкри връхлитащото върху колоните оттатък прага кълбо от сенки. Без да изпуска ръката на Ничи, Ричард хукна по искрящия коридор.
Беше останал почти без сили.
— Тук или ще оцелеем, или ще умрем — отрони едва, докато се опитваше да си поеме дъх.
Петдесет c четвърта глава
СЯНКАТА ВРЪХЛЕТЯ В ОТВОРА и се разнесе такъв грохот, та Ричард си помисли, че коридорът, в който се намират, със сигурност ще се срути. Плътният тъмен силует се пръсна като стъкло върху гранитна скала, като се разтроши на хиляди черни парчета. Пламна светлина с ослепителен пурпурен блясък и в същия миг в коридора откънтяха пронизителни степания от жестока болка, глъхнейки страховито и сърцераздирателно. Край преградения с щит вход черните късове сенки се разпръснаха из стаята, озарена от блещукащите отражения на витражите. Безброй тонове обилен метеоритен дъжд се сгъстиха в кратък миг, в който разпарчетосаните сенки избухнаха в ярки пламъци, като се разлетяха във всички посоки и озариха черната бездна.
Внезапно се възцари тишина, нарушавана само от тежкото дишане на Ричард и Ничи.
Чудовището беше изчезнало. Поне засега.
Ричард пусна ръката на Ничи, двамата се строполиха тежко на земята и се облегнаха на сребристата стена, запъхтени до изнемога.
— Идеята ти беше да намериш един от тези щитове ли? — попита Ничи, като се мъчеше да си поеме достатъчно дъх, за да говори.
— Зед, Натан и Ан не успяха да сторят нищо, за да спрат звяра — кимна Ричард. — Твоят опит се оказа по-успешен, макар и до известна степен. Това ме наведе на мисълта, че вероятно все пак съществува достатъчно мощна противодействаща сила, която да направи поне това, което видяхме сега. Знам, че магьосниците, живели тук по времето, когато е строено всичко това, са се опитвали да държат настрана всяка неприсъща на Кулата сила. А чудовището все пак е от онези времена — Джаганг е заимствал идеята за него от древните книги. Затова си помислих, че онези, дето са издигнали щитовете, вероятно са се погрижили да противодействат на подобни опасности.
Щом щитовете са предвидени за тази цел, значи, за да преминеш през тях, е нужно да притежаваш поне частица Субстрактивна магия. Но понеже било вероятно и врагът да притежава Субстрактивна сила, предполагам, че щитовете са направени така, че да разчитат същността и качествата на онзи, който се опитва да премине през тях, като по този начин вероятно са тълкували потенциалното ниво на опасност. Дори е възможно, докато бяхме преследвани в Кулата и докато преминавахме през щит след щит, те да са натрупали информация не само за нас самите, но и за звяра. И така, когато стигнахме до тези по-мощни щитове, те да са преценили чудовището като опасност и да са го спрели. Ничи премисли думите му, като отстрани от лицето си няколко потни руси кичура.
— Всъщност никой не знае достатъчно за родените с дарбата от ония времена, но е логично опасност, създадена по древните закони, да може да бъде преодоляна посредством древни отбранителни средства. — Тя смръщи чело като че ли я бе осенила идея. — Може би тези щитове биха могли да защитят и теб при евентуално ново появяване на опасността.
— Сигурно — рече той. — Ако реша да заживея тук, долу, като къртица.
— Имаш ли представа къде сме? — огледа се тя.
— Не — отвърна той и въздъхна уморено. — Но така или иначе, няма да е зле да разберем.
Те се надигнаха с мъка и стигнаха до дъното на късия коридор. Озоваха се в най-обикновено помещение, иззидано от каменни блокове с олющена мазилка. Стаята бе дълга петнайсетина метра и доста по-тясна. Почти по цялото протежение на стената вляво бяха разположени рафтове с книги.
Въпреки многото книги обаче това не беше някоя от многобройните библиотеки на Магьосническата кула. Първо, беше твърде малка. Второ, липсваше и изисканост и уют, no-скоро изглеждаше студена и гола. Можеше да се нарече примерно практична. Освен за рафтовете в стаята имаше място за маса, натикана в далечния край. До нея тръгваше коридор, който отвеждаше право напред. На масата се мъдреше дебела свещ, а под нея — дървена табуретка. Отсрещният коридор досущ приличаше на този, през който бяха влезли.