Ричард понечи да отпусне ръка на ефеса на меча си, но не го намери. В първия момент се сепна, но после се сети, че го остави на Шота, no-скоро на Самюъл. Изтика от съзнанието си постоянното натрапчиво безпокойство.
— С Плъзгата могат да се изминават огромни разстояния, но процесът не е мигновен, нужно е малко време. Мисля, че то варира според конкретното разстояние, но при всички положения е не по-малко от няколко часа. Плъзгата е нещо като живак. За да останеш жив в нея, докато те пренася до желаното място, трябва да я вдишаш, да поемеш в дробовете си тази сребриста субстанция. Щом го направиш, тя по някакъв начин поддържа живота в теб. Ако не притежаваш елемент от двете страни на магията, Плъзгата не функционира и ти умираш. Много е просто.
На Ричард му хрумна да събуди Плъзгата, за да я пита дали си спомня Калан. Веднага след това обаче си спомни, че древните магьосници, хора с изключителни умения, бяха създали това същество от много скъпа и елитна проститутка. Жената била замесена в политическа интрига, която накрая и коствала живота. В Плъзгата продължаваше да прозира същността на проститутката — тя никога не разкриваше самоличността на своите „клиенти“.
— Предлагам да се върнем горе и да успокоим Зед, че сме добре. — Ричард се върна към непосредствените проблеми. — Кара вероятно вече е извън себе си от ярост.
— Ричард — отрони с тих глас Ничи, когато той се готвеше да тръгва.
— Да? — обърна се той и установи, че тя го гледа.
— Какво ще правиш с Ан и Натан?
— Нищо. Какво имаш предвид? — сви рамене той.
— Мисълта ми е, какво ще им отговориш? Какво ще направиш във връзка с войната? Часът удари и съм убедена, че и ти го знаеш. Не можеш да продължиш да гониш своя блян, докато останалата част от света е изправена пред своята гибел — пред края на всички свои надежди и мечти.
Той се втренчи в нея за миг. Тя устоя на погледа му.
— Както сама каза, тялото в онзи гроб не доказва нищо.
— Почти нищо, защото безспорно доказва едно: че ти не позна какво ще открием в него. Разкопахме гроба, но намереното в него не оправда твоите очаквания — меко казано. Това поражда въпроса защо. Защо нещата се оказаха по-различни? Единственият възможен отговор, който ми хрумва, е, че някой е положил тялото там с идеята ти да го откриеш. Но защо? От онази нощ, когато разкопа гроба, измина доста време. Оттогава ти се дръпна и не правиш нищо. Може би е време да помислиш по-мащабно. А излезеш ли от кръга на личните си проблеми, ще установиш, че пророчеството определя залога по недвусмислен начин. Разбирам колко ценен е за теб животът на твоята любима — дори тя да съществуваше наистина, — но не смяташ ли, че е време да поставиш на едната везна нейния живот, а на другата — живота на всички останали?
Ричард бавно направи няколко крачки, като прокара пръсти по каменния зид около кладенеца на Плъзгата. При последното си пътуване в Плъзгата заведе Калан при народа на Калните, за да се оженят.
— Трябва да я намеря — обърна очи към Ничи. — Няма да позволя на пророчеството да се разпорежда с живота ми.
— Къде ще отидеш? Каква ще е следващата ти стъпка? Отиде при Шота, дойде и при Зед. Никой не знае нищо нито за Калан, нито за лавинния огън, нито за останалите неща. Изчерпа всичките си идеи, всичките си възможности. Ако не го направиш сега, кога най-накрая възнамеряваш да се изправиш лице в лице с реалността?
Ричард потърка чело с върха на пръстите си. Колкото и да не му се щеше да го приеме, се опасяваше, че Ничи е права. Какво ще прави? Не му хрумваше къде би могъл да отиде, какво друго би могъл да предприеме. Поне засега нямаше никаква конкретна идея. Съмняваше се, че ще постигне нещо, ако просто броди насам-натам без план, без никаква представа къде да търси Калан.
В стаята цареше гробна тишина. Кладенецът на Плъзгата беше празен. Тя бе нейде далеч със своята душа. Ричард се запита дали Калан е още жива. Преглътна, сломен от поредния кратък, но съкрушителен момент, когато се питаше дали изобщо някога е съществувала. Чувстваше се изтощен от непрестанно нарастващите съмнения не само по отношение на Калан, но и за самия себе си.
В същото време го смазваше тежестта на вината, че отказа да поведе Д’харанците срещу страховитата заплаха за тяхната свобода. Често си мислеше за безбройните добри хорица, които дори не познаваше, но които също имаха свои близки и любими и над тях бе надвиснала смъртна заплаха от приближаващата буря на Императорския орден. Нима може просто ей така да ги изостави и да хукне да дири Калан?