— Може и да си прав, Ричард, но другите не винаги проявяват такава прозорливост.
— Сигурно — въздъхна той.
— Колкото до чудовището, Джаганг явно не разчита само на едно средство за постигане на целта си и е готов да направи повече от необходимото, за да срази враговете си. Вероятно е преценил, че с две оръжия би сложил край на заплахата Ричард Рал с повече категоричност, отколкото само с едно.
Ричард не се съмняваше в думите и за Джаганг. Но продължаваше да не и вярва.
— Джаганг дори не знаеше къде се намирам. Онези войници попаднаха на мен случайно, докато патрулираха из гората и се оглеждаха за евентуална опасност.
— Той знае, че си вдигнал бунт в Алтур’Ранг. Може да е разпоредил на войските си в района да носят стрели с прикрепени от Сестрите заклинания, в случай че се натъкнат на теб.
Ричард си даде сметка, че Ничи е разсъждавала доста по тези въпроси. Имаше готов отговор за всичко.
Той изпъна напред ръце с дланите нагоре и вирна брадичка.
— Тогава положи ръце върху моите, чародейке. Вкопчи се в това заклинание и изтръгни от мен гнусните му пипала. Върни ми здравия разум. Ако наистина смяташ, че в основата на всичко лежи заклинание за любов, използвай дарбата си и го потърси, за да го премахнеш.
Ничи извърна поглед и се втренчи през порутения вход в мрака, който бе обгърнал основата на огромната кула.
— Бих могла да го направя, но ми е нужна стрелата. А тя вече не съществува. Съжалявам, Ричард. Изобщо не помислих да проверя дали не е обвита в магия, преди да я унищожа. Единствената ми мисъл беше, че трябва да я извадя от тялото ти час no-скоро, за да ти спася живота. А трябваше първо да я проверя.
— Постъпила си правилно, приятелко — сложи ръка на рамото и той. — Спаси ми живота.
— Дали наистина ти спасих живота? — обърна се към него Ничи. — Или те обрекох на жива смърт?
— Не мисля, че е второто — поклати глава той. — Както сама каза, не би ме принудила да повярвам в нещо, ако не си убедена, че има достатъчно силни доказателства в негова подкрепа. Онова тяло, положено в гроба, не беше такова доказателство. Макар че, от друга страна, то не би трябвало изобщо да е там, следователно наличието му доказва, че наистина става нещо. Просто още не съм разбрал какво.
— А може би доказва, че твоята версия е част от измислица, плод на налудничава мания, създадена посредством заклинание за любов.
— Никой освен мен не си спомня случилото се и не знае, че Калан не е погребана там. Никой освен мен. Но за мен това е силно доказателство, което ме убеждава, че не си въобразявам.
— Или е просто част от заблудата — независимо от какво е породена тази заблуда. Ричард, това не може да продължава вечно. Все някога трябва да приключи. Ти си в задънена улица. Не ти ли е минавала мисълта, че е време да пробваш нещо друго?
Той сложи ръце върху каменния парапет около кладенеца на Плъзгата.
— Виж, Ничи, признавам, че идеите ми са на изчерпване, но още не съм готов да изоставя Калан, да се откажа от усилията да и помогна. Тя означава твърде много за мен, за да направя подобно нещо.
— И колко дълго смяташ да бродиш наоколо и да я търсиш, а в това време Императорският орден да напредва все повече и повече към нашите войски? И двамата приемаме еднакво неохотно намесата на Ан и в моя, и в твоя живот, но тя не го прави от злонамереност. Просто се опитва да опази свободата. Полага усилия да спаси невинни хора и да не позволи на онези свирепи гадове да ги изколят.
Ричард преглътна буцата в гърлото си.
— Трябва да обмисля нещата, да си събера мислите. Намерих някои книги в онази стая. Искам да ги прегледам набързо и да премисля внимателно нещата, да видя дали ще мога да проумея какво се случва и защо. Ако нищо не ми хрумне… Трябва да реша каква да бъде следващата ми стъпка.
— А ако не решиш каква да бъде следващата ти стъпка?
Ричард се облегна на ръцете си и се взря в тъмния кладенец. С усилие сдържа сълзите си.
— Моля те…
Де да знаеше срещу кого трябва да се сражава! Де да можеше да замахне срещу конкретен враг! Той нямаше представа как да се бори с призраците в главата си.
Ничи нежно сложи ръка на рамото му.
— Спокойно, Ричард. Всичко е наред.
Петдесет и пета глава
НИЧИ ПОЧУКА на заоблената в горния край дъбова врата и изчака. Рика, застанала зад гърба и, чакаше с нея.
— Влез — долетя приглушен глас.
На Ничи и се стори, че е no-скоро дълбокият, силен глас на Натан, а не Зед. В кръглата стаичка, където обикновено стоеше дядото на Ричард, тя завари Пророка и Ан, която бе пъхнала ръце в ръкавите на семплата си тъмносива рокля и стоеше търпеливо в очакване на поканените гости. Натан, в тъмнокафяв панталон и високи ботуши, със смачкана бяла риза и с дълга до земята мантия, приличаше повече на любител на приключенията, отколкото на Пророк.