В такова настроение, ако Калан изобщо се осмели да ги попита за нещо, те изобщо нямаше да се поколебаят да я зашлевят или изритат. Едва ли биха го направили още там, сред всичките тези хора, но със сигурност щяха да си наваксат по-късно. Затова тя остана права, като положи всички усилия да не им се набива на очи и да не възбужда гнева им.
Трябваше да се примири с непредвидената почивка по време на отдаването. Друга нямаше да получи.
По коридорите обикаляха войници в красиви униформи, въоръжени с лъскави оръжия, и държаха под око всичко край себе си. Всеки път, когато минеше стража, било то по двойки или на по-големи групи, погледите на гвардейците внимателно обхождаха трите жени, наобиколили Калан. Тогава трите Сестри се преструваха, че разглеждат статуи или пищни фрески по стените. Веднъж, за да избегнат вниманието на патрулираща двойка, трите се скупчиха и като се преструваха, че изобщо не забелязват стражите, взеха да сочат разпалено величествена статуя на жена, стиснала житен клас в едната си ръка, докато с другата се бе опряла на лъскаво копие. Размениха си тихи фрази, като не забравиха да се усмихнат блажено, все едно не можеха да се нарадват на художествените качества на творбата. В това време войниците отминаха по пътя си.
— Я вие двете седнете на пейката — изръмжа Сестра Улиция. — Приличате на котки, надушени от глутница хрътки.
Сестра Тови и Сестра Сесилия, и двете жени на възраст, се огледаха и видяха пейката, опряна в мраморната стена на няколко крачки зад гърба им. Втъкнаха полите си под бедрата и седнаха близо една до друга. Тови, която бе доста пълничка, изглеждаше на ръба на силите си. Сбръчканото и лице беше почервеняло като цвекло от наведеното положение по време на отдаването. Сесилия, която винаги беше с безупречен външен вид, използва момента да поприглади разрешената си коса.
Калан понечи да приближи до пейката, зарадвана от неочакваната възможност да си почине.
— Ти не! — скастри я Сестра Улиция. — Тебе никой няма да те забележи. Застани тука до тях, за да те държа по-лесно под око.
Повдигането на веждата бе красноречиво предупреждение.
— Да, Сестро Улиция.
Сестра Улиция очакваше да получи отговор винаги, когато каже нещо.
Калан бе научила този урок с цената на доста болка и сега би отвърнала по-бързо, ако не бе престанала да слуша веднага, щом разбра, че няма да и се разреши да седне. Напомни си да внимава повече, колкото и да е уморена, защото в противен случай щеше да получи шамар сега, или нещо по-болезнено после.
Сестра Улиция не отвърна глава, нито позволи на Калан да го направи. Вместо това опря върха на дългата си и здрава дъбова пръчка в брадичката на Калан и натисна, за да я принуди да вдигне глава.
— Денят още не е свършил. Още не си изпълнила задачата си. Въобще не си и помисляй да ме разочароваш по някакъв начин. Ясно ли е?
— Да, Сестро Улиция.
— Хубаво. И да знаеш, че и ние сме изморени не по-малко от теб.
На Калан и се искаше да каже, че може наистина да са изморени, но поне бяха се придвижвали на коне, докато тя вървеше пеш, при това не и беше позволено да изостава. Понякога се налагаше да бяга и дори да спринтира, за да върви в крак с тях. Сестра Улиция биваше ужасно недоволна, ако се налагаше да обръща коня си и да се връща да пришпори мързеливата си робиня.
Калан огледа пищния коридор, пълен с красиви и изящни предмети. Любопитството и надви предпазливостта.
— Сестро Улиция, какво е това място?
Сестрата потупа бедрото си с палката и се огледа.
— Народният дворец. Доста е красиво. — Погледна Калан. — Това е домът на Господаря Рал.
Изчака, за да чуе дали Калан ще каже нещо. Но Калан нямаше какво да и каже.
— Господарят Рал ли?
— Нали се сещаш, онзи, на когото се кланяхме. Казва се Ричард Рал. Сега той е Господарят Рал. — Сестра Улиция присви очи. — Чувала ли си за него, скъпа?
Калан се замисли над въпроса. Господарят Рал. Господарят Ричард Рал. Сякаш в главата и се бе отворила яма. Искаше да мисли за нещо, да си спомни, но не се получаваше. Успокояваше се, че може би просто няма какво да помни.
— Не, Сестро. Не мисля, че някога съм чувала за Господаря Рал.
— Ами да, откъде ли би могла? — подметна Сестра Улиция с лукава усмивка, каквато от време на време си позволяваше. — В крайна сметка коя си ти? Едно нищожество. Кръгла нула. Обикновена робиня.
Калан преглътна порива да възроптае. Но нима би могла? Какво да каже?
Усмивката на Сестра Улиция грейна. Сякаш очите и проникваха надълбоко в самата душа на Калан.
— Нали така, скъпа? Ти си безполезна робиня, която е късметлийка, че изобщо получава храна.
На Калан и се прииска да опонира, да каже, че е нещо повече от това, че животът и има някаква стойност, но знаеше, че тези неща са просто блян. Беше смъртно уморена. Сега вече и стана тежко и на сърцето.