— Помниш ли всички инструкции?
— Да, Сестро — кимна Калан.
— Ако имаш въпроси, питай сега.
— Нямам, Сестро. Помня всичко, което ми казахте. Калан се питаше как става така, че някои неща си спомня ясно, но много други са и смътни, сякаш обвити в мъгла.
— И не се мотай — добави Сестра Тови.
— Няма, Сестро Тови, обещавам.
— Нужно ни е онова, което ти е поръчано да ни донесеш. Не искаме глупости. — В погледа на Тови проблесна злобна искрица. — Ясно ли е, малката?
— Да, Сестро Тови — преглътна Калан.
— Дано да е така. Иначе ще отговаряш пред мен, а едва ли го искаш, повярвай ми.
— Разбрах всичко, Сестро Тови.
Калан знаеше, че Сестрата е напълно сериозна. Обикновено тази жена беше спокойна и уравновесена, но предизвикаш ли я, ставаше отмъстителна и зла за броени секунди. Още по-лошото беше, че отприщи ли се веднъж, започваше да изпитва удоволствие от това да унижава другите и да наблюдава тяхната безпомощност.
— Върви тогава — подкани я Сестра Улиция. — И не забравяй — не разговаряй с никого. Ако някой ти каже нещо, просто не му обръщай внимание. Ще те оставят на мира.
Погледът в очите на Сестра Улиция накара Калан да се закове на място. Кимна, после забърза трескаво да пресече широкия коридор. Забравила умората, тя знаеше, че трябва да го направи и че провали ли се, ще си навлече огромни неприятности.
Вече пред вратата, сграбчи една от дръжките, които приличаха на ухилени черепи, само че направени от бронз. Съвсем съзнателно не гледаше към змиите и напрегна мускули, за да отвори тежката врата.
Вътре спря, за да позволи на очите си да се приспособят към мъждивата светлина на лампите. Меките килими със златни и сини мотиви придаваха на помещението уют и поглъщаха външните шумове и ехото, толкова характерно за мраморните коридори. По стените имаше махагонова ламперия, същата като на вратите. Мястото предлагаше тишина и спокойствие, от които човек би могъл да се нуждае на шумно и претъпкано място като двореца.
След като затвори вратата зад себе си, тя си даде сметка, че най-сетне е съвсем сама, че е далече от четирите Сестри. Не помнеше това да се е случвало някога преди. Винаги поне една Сестра надзираваше робинята. Не знаеше защо я държат толкова изкъсо, след като Калан никога не бе правила опит да избяга. Често сериозно бе размишлявала над тази възможност, но никога не се бе решавала да опита.
Самата мисъл, че може да опита да избяга от Сестрите, и причиняваше такава болка, че имаше чувството, че кръвта ще експлодира през ушите и носа и и че очите и ще изскочат от орбитите. Подобно преживяване я оставяше със свит стомах и часове наред едва можеше да стои на краката си, камо ли да върви.
Сестрите винаги разбираха кога и е минавала тази мисъл, вероятно, защото я заварваха строполена на земята. А щом болката отшумеше, започваха да я бият. Най-ужасна от всички беше Сестра Улиция, понеже използваше жилавата пръчка, с която не се разделяше никога. От нея оставаха подутини, които заздравяваха бавно. Някои още си личаха.
Този път обаче Сестрите лично бяха заповядали на Калан да се отдели от тях и да влезе вътре сама. Казаха и че ако се придържа стриктно към дадените и инструкции, болката няма да я сполети. Беше толкова приятно да се откъсне от четирите ужасни жени, че си помисли, че ще се разплаче от радост.
Но в залата имаше четирима гвардейци, които заеха местата на четирите Сестри. Тя спря, не знаеше как да постъпи.
И от едната страна на вратата имаше змии, и от другата — както се оказа — имаше друг вид змии. Явно никога нямаше да намери покой.
Остана като вцепенена за миг, страхуваше се да направи опит да мине покрай стражите, за да не я накажат, че е дошла тук, където очевидно не и беше мястото.
Те я зяпаха с любопитство.
Калан събра смелост, закачи дълъг кичур коса зад ухото си и се запъти към стълбището, което забеляза в дъното на залата.
Двама от стражите и препречиха пътя.
— Ти къде? — попита единият.
Калан не му отговори, само сведе глава и продължи напред. Наложи се да се извърти леко, за да мине между двамата.
Щом тя мина, другият страж се обърна към колегата си.
— Какво каза?
Първият, който бе попитал Калан къде отива, го изгледа учуден.
— Моля? Нищо не съм казал.
Докато Калан се качваше по стълбата, другите двама се приближиха до първите, които се бяха опитали да препречат пътя на Калан.
— Какво си приказвате тука? — попита единият.
— Нищо. Всичко е наред.
Калан забърза нагоре по стълбите, колкото и позволяваха краката. Спря на просторна площадка, за да си поеме дъх, но знаеше, че няма много време за почивка. Сграбчи гладкия парапет и продължи.