Но нима това бе възможно? Откъде ли е тя? Хората едва ли забравят миналото си така, както това се случваше с Калан.
Но със замъгленото си съзнание тя не успяваше да накара мисълта си да работи ефективно. Задаваше въпроси, но идеите зад тях сякаш попиваха в мъглявината на нищото. Ненавиждаше факта, че не може да контролира мисълта си. Защо другите могат да мислят, а тя не може? Дори този въпрос потъна бързо в мътното тресавище, обвито в сенки, точно както споменът за нея изтляваше още в мига, в който хората я виждаха.
Калан стигна до масивна двойна порта, обкована в злато, и спря. Вратите изглеждаха точно така, както и ги бе описала Сестра Улиция — украсени с картина на хълмисти поля и гори, изработена от ковано злато. Калан се огледа в двете посоки, после натисна едното крило достатъчно, за да се плъзне през процепа. Огледа се за последен път, но никой от гвардейците не я забелязваше. Бързо дръпна вратата зад гърба си.
Вътре беше доста по-светло, отколкото в коридора. Макар денят да беше облачен, слънцето пробиваше достатъчно, за да освети тази изключителна и странна градина. Сестра Улиция и обясни с две думи какво ще намери зад златната врата, но да го види с очите си, тук, насред двореца, беше наистина удивително преживяване. Това място беше просто великолепно.
Ричард Рал беше щастливец да разполага с такава градина, която може да посещава когато си пожелае. Запита се дали той няма да реши да дойде, докато Калан е вътре, да я види… и веднага след това да я забрави.
Спомнила си с каква задача е изпратена, Калан се укори и си напомни, че не бива да мисли за нищо друго. Забърза по една от алеите между дълги цветни лехи. По земята бяха покапали червени и жълти цветчета. Тя се запита дали Ричард Рал бере цветя от тази градина, за да ги подарява на любимата си.
Харесваше и как звучи това име. Имаше нещо успокоително в него. Ричард Рал. Ричард. Зачуди се как ли изглежда този човек, дали е красив, както е красиво името му при изговаряне.
Докато вървеше по алеята, Калан обиколи с поглед дръвчетата, които растяха навсякъде около нея. Харесаха и. Напомняха и на… на нещо. Изпухтя отчаяно. Мразеше да не може да си спомня разни неща, които и се струваха важни. Пък дори да не са важни, пак мразеше да забравя. Все едно забравяше коя е.
Завтече се покрай храсти и зидове, обвити от пълзящи растения, докато стигна до полянката, за която Сестра Улиция каза, че ще се намира в средата на градината. В дъното видя каменна подпора, върху която бе поставена хоризонтално гранитна плоча, която приличаше досущ на маса.
Върху тази плоча би трябвало да се намират предметите, които Калан бе изпратена да вземе. При вида им тя изпадна в див възторг. Трите предмета бяха черни като смъртта. Имаше чувството, че изсмукват цялата светлина от помещението, от слънчевите лъчи, от самото небе — че се опитват да погълнат всичко.
С разтуптяно от ужас сърце Калан се затича през тревата към гранитната маса. Близостта до толкова опасни предмети я изнервяше. Свали раницата от гърба си и я положи до трите кутии, които бе изпратена да вземе. Завивката, окачена отгоре на раницата, я накланяше на една страна, така че се наложи да я натисне, за да се закрепи изправена.
Задържа ръката си върху меката завивка, наслаждавайки се на познатата мека материя. Това бе най-ценната и вещ.
Пак си напомни да се залавя за работа. Веднага след това осъзна, че ще се сблъска с проблем. Кутиите се оказаха по-големи от размерите, които Сестра Улиция предположи, че ще имат. Всяка от трите бе голяма горе-долу колкото самун хляб. Нямаше да се поберат в раницата и.
Но това и бе изрично заповядано. Желанията на Сестрите противоречаха на действителността, че кутиите не се побират в раницата. Нямаше как да разреши това противоречие.
Навестиха я внезапни спомени за предишни наказания, при което по челото и изби пот. Отри капчиците, които потекоха към очите и, с опакото на ръката си и пред погледа и се проясни гледката на предстоящите изтезания. Ако не друго, то поне това си го спомняше съвсем ясно.
Калан реши, че няма какво да направи. Ще трябва да опита.
В същото време изпита неясно чувство на вина, че краде вещи от градината на Господаря Рал. Та тези неща в края на краищата не са на Сестрите, а Господарят Рал едва ли би поставил толкова много постове пред градината, ако трите кутии не бяха важни за него.