— Наред ли е всичко, дами?
— О, да — рече Тови и се изкикоти закачливо. — Тъкмо се канехме да си починем на ей тази пейка. Оплаквах се от болки в гърба, това е всичко. И двете сме на едно мнение — старостта е нещо ужасно.
— Сигурно — кимна онзи. — Приятен ден.
Отмина, без изобщо да регистрира съществуването на Калан. Дори да я бе забелязал, я забрави моментално, преди да има време да се обади. Калан си каза, че точно по същия начин самата тя забравя неща, свързани със самата нея.
— Ставай — изръмжа груб глас над главата и.
Тя се надигна едва-едва. Сестра Улиция пак дръпна раницата и отпред. Отвори капака и извади зловещата черна кутия, увита в бялата рокля на Калан.
Подаде вързопа на Тови.
— Задържахме се тук твърде дълго. Започваме да привличаме внимание. Вземи това и да изчезваме.
— Но то си е мое! — възропта Калан и се вкопчи в роклята си.
Сестра Улиция я зашлеви с опакото на ръката си достатъчно силно, че зъбите и да изтракат. Ударът я просна на земята. Докато лежеше на пода, свита на кълбо, Калан притисна колене към корема си и простена от болка. Върху мрамора бе плиснала кръв. Тя се разтресе от нов прилив на болка, която вместо да отшумява, се усилваше.
— Искаш да тръгна без теб, така ли? — попита Сестра Тови и пъхна завитата в бялата рокля кутия под мишницата си.
— Би било най-разумно. Ще е най-безопасно да отнесем кутията надалеч, докато тази безполезна крава се върне за останалите. Ако отнеме толкова време, колкото за първата, не ми се иска да оставаме и двете и да предизвикваме войниците да дойдат да проверят какво става. Не ни трябва да влизаме в бой, важно е да се измъкнем незабелязано.
— Ако някой ни спре за справка, никак няма да е добре да открие у нас една от кутиите на Орден — съгласи се Тови. — Наистина би било най-разумно да тръгвам и да те чакам някъде по пътя. Или предпочиташ да продължа направо до местоназначението ни?
— Най-добре да не спираш да ме чакаш — отвърна Улиция и докато говореше с Тови, направи знак на Калан да се изправи. — Със Сестра Сесилия и Сестра Армина ще се срещнем с теб на уговореното място.
Сестра Тови се надвеси над Калан, която с мъка се надигна.
— Това означава, че разполагаш с няколко дни, за да по-разсъждаваш над това какво те чака, когато се срещнем пак.
— Да, Сестро — успя да отрони едва чуто Калан.
— Приятно пътуване — пожела Улиция на Тови.
След като Сестра Тови се отдалечи, отнасяйки със себе си красивата рокля на Калан, Сестра Улиция сграбчи Калан за косата и дръпна главата и към себе си. Пръстите на Сестрата се врязаха болезнено в плътта на Калан, която изкрещя.
— Имаме счупени кости — оповести Сестрата след бързия преглед. — Довърши си мисията и ще те излекувам. Провалиш ли се, това ще бъде само началото. Другите Сестри и аз имаме още доста работа, докато осъществим целите, които сме си поставили. Това се отнася и за теб. Свършиш ли си работата днес, ще те излекувам. Ние също бихме искали да си здрава, за да изпълниш по-добре бъдещите си задължения. — Потупа я покровителствено по бузата. — Но ако се провалиш, бързо ще ти организирам друга програма. А сега побързай и ми донеси другите кутии.
Разбира се, Калан нямаше избор. Колкото и да я болеше, знаеше, че не свърши ли поставената задача, при това скоро, ще стане далеч по-лошо за нея. Сестра Улиция красноречиво и показа, че винаги може да бъде приложена по-силна болка. А Калан и бездруго знаеше, че не може да избяга от Сестрите.
Калан си пожела да може да забрави болката така, както забравяше всичко друго от живота си. Явно в мрачните катакомби на спомените и се гушеха само лошите моменти.
На ръба на сълзите, предизвикани от раздиращата болка, тя пъхна ръка в ремъка на раницата си и я метна на гръб.
— И се постарай да направиш, каквото ти казвам и да ги донесеш и двете — изръмжа Сестра Улиция.
Калан кимна и забърза през просторния коридор. Хората продължаваха да не и обръщат внимание. Сякаш бе невидима. Неколцината, които поглеждаха към нея, задържаха вниманието си за един кратък миг, после забравяха, че някога са я мярвали.
Калан сграбчи бронзовия череп с две ръце и отвори едното крило на вратата със змиите. Завтече се по плюшените килими и покрай гвардейците, преди те изобщо да си помислят да се запитат какво виждат. Качи се по стълбите, без да обръща внимание на патрулите из коридорите, някои, от които, а-ха да я забележат, сякаш се съсредоточаваха, за да запазят образа и в спомените си, но не успяваха и продължаваха да си вършат работата. Калан се чувстваше като призрак сред смъртни — тук, но и не съвсем.