Калан стана и се изопна под тежестта на раницата. Първо трябваше да се върне при Сестра Улиция, за да може тя да излекува раната на главата и. Калан с готовност щеше да приеме помощ, защото това щеше да и позволи да продължи напред и да намери начин да се справи.
След един последен поглед назад най-после се обърна и се насочи към вратата.
Вече знаеше, че не може да се предаде, че не може да се подчини на волята и убежденията им, че имат право над нейния живот. Може и да я победят, но няма да стане, защото го е позволила безропотно.
Но дори в крайна сметка да изгуби живота си, вече знаеше, че няма да победят духа и.
Петдесет и осма глава
РИЧАРД КРАЧЕШЕ БАВНО из малката стая, потънал в дълбок размисъл, прехвърляйки в главата си спомена за сутринта, в която изчезна Калан. Трябваше да разбере какво е станало, при това в най-скоро време и поради ред причини. Най-важната, разбира се, бе да помогне на Калан. Трябваше да убеди сам себе си, че още има надежда да и помогне, че тя е все още жива и не е фатално късно.
Той бе единственият, който я познаваше, който вярваше в съществуването и. Никой друг не можеше да и помогне.
Оставаха, разбира се, и притесненията в по-широк мащаб, които предизвикваше изчезването и. Не можеше да се каже докъде ще се разпрострат проблемите, породени в този процес. И тук единствен той прозираше скрития замисъл зад тези коварни действия.
При положение, че досега Калан не бе успяла да избяга от похитителите си, явно просто не можеше да го направи и сигурно се нуждае от помощ. Тъй като никой не би могъл да предвиди кога звярът на Джаганг ще предприеме следващата си атака, Ричард болезнено съзнаваше, че може да загине във всеки един момент, а тогава единственият човек, който свързва Калан с останалия свят, щеше да изчезне.
Трябваше да оползотвори всяка минута от оставащото му време, за да работи за спасяването и. Нямаше време дори да се укорява за дните, които толкова лесно остави да му се изплъзнат.
Всичко започна онази сутрин, малко преди да го прониже стрелата, така че реши да се съсредоточи върху това едничко събитие и да започне наново. Изтласка цялата тежест на проблема от главата си, за да се съсредоточи върху решението. Така и нямаше да разбере кой е изтръгнал Калан за косата, ако продължаваше да се вайка, че нея я няма, или като се опитваше да убеди другите в съществуването и. Тези неща не го доведоха доникъде, нито пък щяха да му помогнат за в бъдеще.
Заряза дори книгите — „Гегендраус“ и „Орденска теория“, — които намери в стаичката. Първата беше на високо Д’Харански. Доста време бе минало, откак за последен път му се наложи да работи с този древен език, така че беше наясно, че не може да си позволи да губи време с него. Един бърз поглед му показа, че в книгата вероятно се съдържа безценна информация, макар да не попадна на нещо, което да е от съществено значение за конкретната ситуация. Наред с другото, бе загубил тренинг в превеждането от високо Д’харански. Сега нямаше време да влиза във форма, при положение че го чакаха толкова неразрешени задачи.
Другата книга бе мъчна за разбиране, особено, когато мисълта му се рееше другаде, но успя да прочете достатъчно от началото, за да се увери, че наистина става въпрос за кутиите на Орден. С изключение на „Книгата на преброените сенки“, която бе наизустил като дете, не си спомняше някога да му е попадала друга книга за кутиите на Орден. Дори само този факт, без дори да се споменава колко опасни са кутиите сами по себе си, му говореше, че книгата е неизмеримо ценна. Но точно сега кутиите на Орден не му бяха основна грижа. Проблемът беше Калан. Така че остави и тази книга.
В малката, обградена с щитове стаичка имаше и други книги, но нямаше нито време, нито желание да се рови в тях. Реши, че да се отдаде на книгите, преди да е разбрал какво всъщност става, е само допълнително губене на време. Трябваше да се справи с проблема по разумен начин, не посредством хаотични, отчаяни опити за получаване на отговор ей така, изневиделица.
Каквато и да бе причината за изчезването на Калан, всичко бе започнало онази сутрин, преди битката, преди да го уцелят със стрелата. Когато Ричард се пъхна в постелята си в нощта преди битката, Калан лежеше до него. В това беше сигурен. Спомняше си как я прегърна. Спомняше си целувката и, усмивката и в тъмното. Не си го въобразяваше.
Никой не му вярваше, но той наистина не си измисляше Калан.
Остави настрани и тази част от проблема. Не можеше да продължава да се занимава с опити да убеди другите. Това само отклоняваше вниманието му от истинската същност на проблема.