Наред с това не можеше и да се поддава на страха, че е възможно другите да са прави, че може би наистина си я въобразява. Това също бе доста опасно разсейване. Припомни си напълно достоверното доказателство — случилото се със следите и.
Дори да не можеше да накара другите да разберат онова, което той, благодарение на дългогодишните си занимания в тази област, виждаше в разположението на следите в гората, знаеше със сигурност какво му разкрива уликата, оставена върху пръстта. Следите имаха свой език. Другите може и да не го разбираха, но Ричард го владееше перфектно. Следите на Калан бяха заличени — несъмнено с помощта на магия. Зад тях твърде неестествено бе останал перфектно разпределен горски терен. А и — и това може би беше най-важното — онзи прекатурен камък… Камъкът бе доказателство, че е прав. Че не си въобразява.
Трябваше да разбере какво се е случило с Калан — тоест как е била отвлечена. Някой го е направил посредством магия, в това беше убеден. Това поне го знаеше, съдейки по променените им следи. Всичко това стесняваше периметъра на възможните извършители. Вероятно бе човек, притежаващ магия, изпратен от Джаганг.
Ричард си спомни как онази сутрин се събуди от мъртвешки сън и се завъртя на една страна. Спомни си, че изобщо не можеше да отвори очи за повече от един кратък миг, изобщо не можеше да вдигне главата си. Защо? Едва ли защото е бил твърде уморен или още не се е бил събудил напълно. Беше по-силно. Вярно, приличаше на сънливост, но беше по-силно.
Но това, което го изпълваше с неясното и объркващо чувство, че се намира наистина на косъм от прозрението, беше споменът за онази сумрачна мъглявина на лъжливата зора, докато лежеше в завивката си, напълно буден. Именно там, върху този спомен, се опита да се съсредоточи сега, именно там насочи всичките си умствени усилия и концентрация.
Спомни си потънали в сянка клони на дърво, които се поклащаха сякаш от вятъра.
Но онази сутрин вятър нямаше. По този въпрос две мнения не съществуваха. Самият Ричард помнеше съвсем ясно колко тиха беше онази утрин. И въпреки всичко мрачните силуети на онези клони се поклащаха. Човек би си казал — противоречие. Но както му показа Зед с Деветото правило на магьосника, противоречия не съществуват. Действителността е такава, каквато е. Ако нещо влезе в противоречие със себе си, няма да е такова, каквото е. Основен закон на съществуването. В действителността противоречия не съществуват.
Клоните на дърветата не могат да се люлеят от само себе си, а нямаше вятър, който да ги е разлюлял.
Това означава, че гледа на проблема по тотално сбъркан начин. Винаги го бе удивявало как е възможно клоните да се движат, когато не се усеща никакъв вятър. Простата истина беше, че това е невъзможно. Може би някой ги е движил.
Както крачеше в малката стая, Ричард внезапно се закова на място.
Или пък това, което се е движило, не са били клони. Бе мярнал някаква сянка да се движи и бе решил, че са клони. Но ако не са били клони?
Ричард ахна, озарен от внезапно прозрение. Разбра.
Остана така неподвижен, ококорил очи, неспособен да помръдне, в главата му нахлу последователността от събития и откъслечната информация от онази сутрин, за да очертае контурите на случилото се. Вземат Калан, като вероятно използват някакъв вид заклинание срещу нея, по същия начин приспиват Ричард, после събират вещите и и почистват бивака от всякакви следи, че тя е била там. Това си го спомни. Това, което е помръдвало в мрака, не са били клони. А хора. Хора с дарбата.
Ричард забеляза червена светлинка. Вдигна глава и видя Ничи, която приближаваше към него.
— Трябва да поговорим, Ричард.
— Разбрах — рече той, без да я слуша. — Знам каква е онази четириглава змия.
Ничи извърна поглед, сякаш не можеше да издържи да го гледа в очите. Той усети, че за нея казаното току-що е просто поредната щриха към заблудата му.
— Чуй ме, Ричард. Важно е.
— Да не си плакала?
Очите и бяха червени и подпухнали. Ничи не беше човек, който се разплаква лесно. Вярно, беше я виждал просълзена, но само при много основателни причини.
— Няма значение. Трябва да ме изслушаш.
— Не, Ничи, разбрах…
— Чуй ме! — Стиснала юмруци покрай тялото си, тя сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи. Ричард осъзна, че никога не я е виждал толкова разстроена.
Не искаше да губи повече време, но реши, че може би ще позабърза нещата, ако я остави да каже, каквото си е наумила.
— Добре, слушам те.
Тя пристъпи напред и го сграбчи за раменете. Втренчи се в очите му със сериозно изражение. Сбърчи решително чело.