— Да, права си — рече след малко Ричард, макар и с неохота. — Ще се опитат да ми попречат. — Взе двете книжки, които лежаха на масата пред него, и ги пъхна в джоба си. — Да се махаме, преди да се опитат да го направят.
— Да се махаме ли? Нима искаш да дойда с теб?
Той спря и повдигна рамене.
— Ничи, двете с Кара сте единствените истински приятели, които имам в момента. Помогнахте ми, когато имах най-голяма нужда от помощ. Не мога да си позволя да се разделя с ценни приятели точно когато започвам да разплитам тази загадка. След като го направя, може би ще имам нужда от помощта ти, но дори да не е така, бих искал да си с мен, за да мога да разчитам на съветите и подкрепата ти. Разбира се, ако искаш да дойдеш. Няма да те принуждавам, но бих се радвал, ако избереш да тръгнеш с мен.
Ничи му се усмихна с онази своя удивителна и рядка усмивка, която разкриваше цялото благородство на характера и — усмивката, която той бе започнал да вижда едва след като тя се научи да обича живота.
Петдесет и девета глава
КАРА ГО ЧАКАШЕ НЕРВНО от другата страна на щита. Рика, която стоеше на пост край желязната врата, гледаше към стаичката в кулата. Щом видяха червената светлинка и чуха стъпките на Ричард, и двете се обърнаха. Той видя до вратата раници и друг багаж. Взе своята раница и пъхна вътре двете книжки.
— Значи тръгваме? — попита Кара.
— Да, при това нямаме никакво време за губене — отвърна той, докато пристягаше ремъците на раницата си и я мяташе на гърба.
Щом взе лъка и колчана със стрелите, всички се заеха да си вземат багажа.
Оказа се, че Кара, тъй като явно разчиташе Ничи да е близо до Ричард, за да го защитава, бе взела и багажа на чародейката. Ричард се запита до каква степен желанието на Морещицата е свързано с казаното от Шота.
— Всички готови ли са? — попита той, докато те притягаха ремъци и катарами.
След като жените кимнаха, той поведе мрачната групичка през вратата. Знаеше, че Кара би го последвала без въпроси, но едва ли би послушала Ничи или някой друг, ако нямаше сериозна причина да го направи, затова подозираше, че Кара вероятно е задала достатъчно остри въпроси — нещо, в което Морещиците наистина ги биваше, и е установила защо се налага да се махат оттук.
В основата на кулата Ричард прокара ръка по железния парапет и зави по коридора, но в следващия миг се закова насред крачка. Другите също спряха и го погледнаха с очакване.
— Няма да ти повярват. — Гледаше озадачените сини очи на Ничи.
— Какво имаш предвид?
— Прекалено важно е. Няма да те оставят сама да изпълниш нарежданията им. Ще се притеснят, че може да изгубиш увереност или че ще ги подведеш и ще ме оставиш да си тръгна.
— Имаш предвид, че ще дойдат да те търсят, така ли? — приближи се Кара.
— Не, не да ме търсят. Но се обзалагам, че някъде по маршрута между мястото, където се намираме в момента, и изхода от Магьосническата кула са се притаили в засада, в случай че се измъкна от Ничи и се опитам да избягам. А попаднем ли неочаквано на тях, ще е твърде късно.
— Господарю Рал — обади се Рика, — двете с Кара няма да допуснем да ти се случи нещо.
Той повдигна вежда.
— Предпочитам изобщо да не се стига до възможност за подобно нещо. Онези тримата си мислят, че имам нужда от помощ. Нямат намерение да ми правят нещо лошо — поне не съзнателно. Не искам да ги наранявате.
— Но ако ни изненадат и използват магията си срещу теб, не можеш да очакваш от нас, че няма да отвърнем на удара — рече Кара.
— Както казах, не смятам да се стига до там — погледна я строго той.
— Господарю Рал — подхвана Кара, — не мога да позволя някой да те нападне по такъв начин, пък дори да си мисли, че го прави за твое добро. Няма какво да го усукваш в подобна ситуация. Ако те нападнат, трябва да ги спрем — точка по въпроса. Допуснем ли да успеят да осъществят замисъла си, никога повече няма да си същият. Няма да си онзи Господар Рал, когото познаваме и който си. — Кара се надвеси над него и го измери с онзи типичен поглед на Морещица, от който Ричард се изпотяваше. — Ако те нападнат и им бъде позволено да успеят, понеже не искаш да ги нараниш, когато приключат, вече няма да си спомняш онази жена, Калан. Това ли искаш?
Ричард стисна зъби и след малко въздъхна дълбоко.
— Не, не го искам. Да се опитаме да не позволим да се стигне до подобни неща. Ако обаче все пак се стигне, вероятно трябва да направим каквото предлагаш. Не можем да им позволим да осъществят плановете си. Само ви моля, ако се наложи да им попречим, да не използвате повече сила, отколкото е нужно.
— Колебанието е грешка, която отваря пътя към разгрома — рече Кара. — Ако не се бях поколебала като момиче, сега нямаше да съм Морещица.