— Пък и е напълно сигурно, че не можем да излезем от Кулата, без да се изправим срещу тримата магьосници — изтъкна Ничи.
— Опитаме ли се да избягаме, ще се сблъскаме с два проблема — продължи Ричард, — да минем покрай тримата и да не им позволим да се доберат до мен, за да ме „лекуват“. Това тук ми се струва по-добрият избор. Плъзгата е вариант, който ще ни позволи да избягаме, без Зед, Ан и Натан да разберат къде сме се дянали и къде да ни търсят. Наред с това няма да се наложи да влизаме в директна схватка с тях, а както споменах, никак не ми се ще да го правя. Обичам дядо си. Не искам да ми се налага да се защитавам от него.
— Не ми е приятно да го кажа, но и според мен това е по-добрият избор — подкрепи го Кара.
— И аз съм съгласна — рече Рика.
— Повикай Плъзгата. — Ничи отметна назад кичур коса и надникна в кладенеца. И побързай, преди да са дошли да видят защо се бавя.
Ричард не се поколеба. Простря юмруците си над кладенеца. За да призове Плъзгата, трябваше най-напред да извика собствената си дарба, в което не бе особено добър. Но все пак не му беше за пръв път. Трябваше да успее.
Освободи напрежението. Знаеше, че трябва да го направи, защото иначе може да изгуби единствения си шанс да намери жената, която обичаше повече от самия живот. За миг болката от всеки следващ ден, прекаран без нея, го изпълни с горчивина и дълбока скръб.
Воден от искрената и изгаряща нужда да направи всичко необходимо, за да помогне на Калан, нещо дълбоко в него се пробуди. Усети как се надига от недрата на съществото му, как отнема дъха му. Стегна коремните си мускули, за да се предпази от надигащата се вътре в него сила.
Между протегнатите му ръце, стиснати в юмруци, прелетяха искри. И преди го беше правил и усещането му беше познато. Притисна един към друг кожените си накитници, обковани със сребро. Първия път още не ги носеше, но тогава Плъзгата му каза, че са му нужни, за да я извика пак. Заискриха толкова ярко, че през плътта и костите му се видя отсрещната им страна.
Съсредоточи се. Единственото му желание в този момент бе да повика Плъзгата, за да може да намери начин да помогне на Калан. Копнееше за това. Настояваше да се случи.
— Ела при мен!
Към недрата на кладенеца пробяга светкавица, но вместо след нея да последва гръм, въздухът запращя от неистовия пукот на огън и светлина, спуснали се с шеметна скорост към дълбините на черната бездна.
Жените около каменния парапет надникнаха с любопитство в осветения кладенец. Наред с това Ничи не изпускаше от поглед обстановката наоколо, очевидно притеснена да не се появи звярът. Ехото от силата, която Ричард запрати далеч в дълбините на кладенеца, се разсея след един дълъг миг, но накрая всичко утихна.
В тишината на Кулата, сред спокойствието на планината от мъртви камъни, иззидани навсякъде около тях, се чу далечно боботене, което идваше някъде издълбоко.
Боботенето на нещо, което се съживяваше.
Подът затрепери с нарастваща сила, докато от пукнатините и дупките не се надигна прах. Под краката им затанцуваха дребни камъчета.
Някъде далеч, в Необятната пустош, кладенецът започна да се изпълва светкавично с нещо, което полетя нагоре с невъобразима скорост, като свистеше и тътнеше оглушително. Докато Плъзгата се стрелваше нагоре, за да откликне на зова, воят ставаше все по-силен.
Ничи, Кара и Рика отстъпиха от кладенеца, в който се надигаше мощна сребриста вълна. Изведнъж, когато всички очакваха да ги залее, вълната се закова на място и започна грациозно да се поклаща.
От укротената, плавно полюшваща се повърхност се надигна лъскава металическа издатина, която се извиси над каменния парапет на кладенеца. Постепенно започна да се оформя в позната глава. Лъскавата и повърхност, подобно течно огледало, отразяваше всичко наоколо, разкривяваше образите, нарастваше и се променяше.
Беше като жив живак.
Разкривената глава продължи да се променя, да се изтегля и извива, да се намества и вгъва, докато накрая се оформи в женско лице.
Сребърните устни се разтеглиха в усмивка, изражението изглеждаше доволно.
— Ти ме призова, господарю!
В стаята проехтя тайнственият, женствен глас на съществото, но устните не се размърдаха.
Ричард пристъпи напред, без да обръща внимание на изумлението, изписано на лицата на Ничи и Рика.
Сребърната физиономия бе доволна.