Както летеше покрай дървета и храсти, Ричард внезапно се закова на място пред поляната, където се бе разразила битката отпреди няколко дни. Стиснал меча си, той дишаше на големи глътки въпреки отвратителната воня, която се носеше във въздуха. Имаше нужда от всяка живителна глътка.
Първо огледа странната гледка пред себе си, без да осъзнава какво вижда.
Навсякъде лежаха мъртви гарвани. Не просто мъртви, а разкъсани на парчета. Поляната бе застлана от крила, глави и други парчета от птичи тела. Върху труповете на войниците сякаш бе паднал черен сняг от пера.
Застинал от ужас за една кратка секунда, все още задъхан, Ричард разбра, че тази картина не е крайната му цел. Хукна през бойното поле и по брега на реката, през пролуките между дърветата и над стъпканата растителност, към мястото, където бяха останали да ги чакат мъжете.
Докато тичаше, гневът на меча изпълваше всяко кътче на съществото му, караше го да забрави умората и изтощението си, подготвяше го за предстоящата битка. В този момент единственото, което го интересуваше, бе да се добере до другарите си, по-точно — да елиминира надвисналата над тях заплаха.
В унищожаването на слугите на злото има един безпрецедентен възторг. Не отправиш ли предизвикателство към злото, значи го приемаш. Смазването на злото по своята същност е тържество на стойността на живота, който придобива реалност благодарение на унищожаването на онези, които съществуват, за да отричат правото на живот на другите.
Именно тук се криеше и фундаменталната цел на съществуването на меча, задължителното изискване за ярост. Яростта притъпява ужаса от убиването, смъква вродената неохота да се убива, като оставя само голата необходимост за постигане на справедливост.
Изхвърчайки от брезовата горичка, първото нещо, което Ричард забеляза, бе кленът, под който бяха останали да чакат мъжете. По долните му клони не беше останало нито едно листо. Сякаш през гората бе префучал мощен ураган. Там, където до съвсем скоро бяха покарали фиданки, сега стърчаха прекършени пръчки. По земята се валяха проблясващи от дъжда листа, борови иглички и натрошени вейки. Навсякъде чернееха назъбени стволове, сякаш копия, забити в бойното поле.
В първия момент Ричард не можа да проумее гледката, скрита под клена. Цялата околност, до съвсем скоро преливаща в зелени, огнени, жълтеникави и кехлибарени оттенъци, сега бе осеяна с петна от кръв.
Ричард се закова на място едва дишащ, с разтуптяно до пръсване сърце, очите му се стрелкаха като обезумели да фиксират надвисналата заплаха. Огледа внимателно сенките и сумрака сред дърветата, за да мерне движение. В същото време мозъкът му работеше трескаво, за да анализира онова, което виждаха очите му.
Кара се закова от лявата му страна, готова за бой. Миг по-късно отдясно застана Виктор, стиснал в ръка боздугана си. Няколко секунди след него дойде и Ничи, която не държеше никакво оръжие. Ричард обаче усети как въздухът около нея бе нагнетен с енергия, която напираше да бъде освободена.
— Добри духове! — прошепна ковачът. Направи предпазлива крачка напред, вдигнал в ръка страховития си боздуган — смъртоносно оръжие, изработено лично от него.
Ричард му препречи пътя с меча си. Опрял гърди в острието, ковачът с неохота се вслуша в мълчаливата заповед на Ричард.
Гледката, която в първия миг стъписа и четиримата, постепенно придоби ясен и разбираем вид. В краката на Ричард се валяше окървавена ръка с откъсната китка, заметната с подгизнало от кръв парче фланелен плат. Недалеч стърчеше мъжки ботуш, от който се подаваше нащърбена бяла бедрена кост, оголена, без сухожилията и мускулите. В шубрака настрани от тях бе проснат обезобразен торс, на места плътта бе обелена и разкриваше участъци от гръбнака и ребрата. Дънерът, където бяха приседнали няколко от мъжете, бе потънал в безкрайни розови спирали от черва и вътрешности. По оголените камъни, по тревата и храстите бяха разпръснати късове от скалпове и кожа.
Ричард не можеше да проумее що за могъща сила би могла да причини подобно нещо.
Изведнъж се сети. Хвърли поглед през рамо на Ничи.
— Сестрите на мрака?
Без да откъсва поглед от касапницата, Ничи поклати глава.
— Има няколко сходни белега, но като цяло не е техният почерк.
Ричард не можеше да прецени дали информацията е успокояваща или не.
Пристъпи бавно и внимателно между човешките останки, които все още не бяха спрели да кървят. Не му приличаше на битка. Нямаше рани от мечове и брадви, нямаше стрели и копия, които да обозначат бойното поле. Парчетата крайници и скъсаните мускулни влакна не изглеждаха като посечени с острие. Сякаш всеки отделен къс бе изтръгнат със сила.