Лицето на Кара се озари от изненада и по устните и се разля широка усмивка.
Ничи кимна замислено.
— Сигурно всичко това звучи логично, сигурно няма нищо лошо да отидем там. Така ще избегнеш непосредствената опасност, надвиснала над главата ти, а това засега е най-важното.
— Добре, Плъзга — оповести Ричард, — искаме да пътуваме до Народния дворец в Д’Хара.
Течната сребърна ръка се плъзна и ги обгърна и тримата. Ричард усети топлата, вълниста прегръдка, която го пристегна здраво. Ничи стискаше ръката му, сякаш от това зависи животът и.
— Господарю Рал? — повика го Кара.
Ричард вдигна свободната си ръка, за да даде знак на Плъзгата да спре.
— Какво има?
Кара прехапа устна, след малко продължи:
— Държиш Ничи за ръката. Имаш ли нещо против да хванеш и мен? Така де, не искам тримата да се разделяме.
Видял притеснението, изписано на лицето и, Ричард се опита да потисне усмивката си. Кара се страхуваше от магията, нищо, че веднъж вече го беше правила.
— Разбира се — отвърна той и я хвана за ръката. — И на мен не ми се иска да се разделяме.
Внезапно го озари мисъл.
— Стой! — провикна се той към Плъзгата, преди да са тръгнали.
— Да, господарю?
— Познаваш ли жена на име Калан? Калан Амнел, Майката Изповедник?
— За мен имената не означават нищо.
Ричард въздъхна разочарован. Всъщност не бе очаквал Плъзгата да познава Калан. След като никой друг не я познаваше.
— А случайно да си чувала за Необятната пустош?
— В Необятната пустош има няколко места. Някои от тях са унищожени, но някои все още съществуват. Мога да те заведа до тях, ако пожелаеш.
Сърцето на Ричард заби лудо.
— Сред тези няколко места в Необятната пустош има ли такова, което да се нарича централен обект?
— Да, едното е такова. Каска в Необятната пустош е централен обект. Искаш ли да те заведа там?
Ричард погледна първо Ничи, после и Кара.
— Някоя от вас чувала ли е за това място — Каска?
Ничи поклати глава.
Кара бе сбърчила чело.
— Мисля, че като малка съм чувала подобно име. Съжалявам, Господарю Рал, но не си спомням какво точно… просто името ми се струва познато от стари легенди.
— Какви легенди? Какво имаш предвид?
— Стари Д’Харански легенди… за хората, които раздават сънища. Легенди, които хората си разправят. Свързани са с историята на Д’Хара. Струва ми се, че Каска е име от стари времена.
Стари времена. Хора, които раздават сънища. Ричард си спомни, че докато разлистваше онази книга, „Гегендраус“, която намери в стаята, обвита с щитове, мярна нещо за хвърляне на сънища, но не преведе откъса. Макар да бе владетелят на Д’Харанската империя, знаеше много малко за тази тайнствена земя.
Вярно, това, което Кара му каза, не беше кой знае какво, но той изпита чувството, че току-що е направил една крачка напред към Калан.
— Искаме да пътуваме — рече на Плъзгата. — Искаме да пътуваме до Каска в Необятната пустош.
Ричард отдавна не бе пътувал в Плъзгата и самият той се чувстваше леко напрегнат. Но превъзбудата му от факта, че най-после започва да свързва нещата и да налучква отговорите, които от толкова време му убягваха, заличиха всичките му тревоги.
— Значи отиваме в Каска — отвърна Плъзгата и гласът и отекна в каменната стая, където някога бе загинал Коло. Неговата задача била да пази Плъзгата в края на Голямата война. Поне повечето хора смятаха, че войната е свършила, макар че древните конфликти не изтляват толкова лесно. Ето че сега отново набъбваха.
Ръката повдигна тримата от стената и ги дръпна в сребристата лава. Ничи стисна ръката на Ричард още по-силно. Преди да потъне в кладенеца, тя си пое дълбоко дъх.
Шейсета глава
ПОНЕСЕН СЪС СКОРОСТТА НА СТРЕЛА, Ричард профуча през копринената тишина на Плъзгата, като в същото време се плъзна с бавната грациозност на гарван, понесен с умерените течения над високи дървеса в спокойна лунна нощ. Не съществуваше топлина, не съществуваше студ. В тишината го навестиха сладостни звуци. Пред погледа му заиграха светлини и сенки, докато дробовете му се изпълваха с обаятелното присъствие на Плъзгата, която бе вдишал в душата си.
Възхитително.