Внезапно всичко приключи.
Върху погледа му се стовари черен мрак. Разкъса повърхността и мярна пред себе си четвъртити сенки. Ръката на Ничи се вкопчи в неговата в ужас.
Дишай, каза му Плъзгата.
Ричард освободи сладостния дъх, изпразни дробовете си от омаята. Притиснат от нуждата, вдиша чуждия въздух. Кара също пое горещия прашен въздух.
Ничи се носеше надолу с лицето и се поклащаше в сребърната течност.
Ричард се пресегна през парапета и я дръпна рязко. Свали лъка си презглава, за да не му се пречка, и го подпря от външната страна на каменния парапет. С помощта на Плъзгата скочи на парапета и след като Плъзгата повдигна отпуснатото тяло на Ничи, той успя да извади главата и раменете и за да ги облъхне горещият въздух.
Зашлеви я по гърба.
— Дишай, Ничи. Дишай. Хайде, освободи Плъзгата и дишай. Направи го заради мен.
Накрая тя го послуша. Отвори уста и пое рязко въздух, размахала ръце в безпомощен ужас, че се е изгубила сред враждебна и непозната местност. Ричард я придърпа по-близо до себе си и и помогна да се изкатери по парапета.
По стените имаше лавици със стъклени кълба върху тях, както в Кулата, само че засияха по-ярко, щом излезе от кладенеца.
— Как мислиш? Къде сме? — попита Кара, като се оглеждаше.
— Беше… възхитително — отрони Ничи, все още под силното въздействие на преживяното.
— Нали ти казах — отвърна Ричард и и помогна да стъпи на твърда земя.
— Май сме в някаква каменна стая — отбеляза Кара, като продължаваше да оглежда щателно всичко наоколо.
Ричард пристъпи към сенките в един от ъглите и две стъклени сфери засияха с призрачна зеленикава светлина. Ричард забеляза стълби, от двете страни на които имаше още стъклени кълба. Стъпалата водеха право нагоре към тавана.
— Странна работа — отбеляза Кара, вдигнала крак на второто стъпало и вперила очи нагоре в тъмното.
— Вижте, там има метална плоскост — посочи Ничи, като изпружи врат.
Ричард бе виждал подобни метални плоскости и другаде. Това бяха отключващи плоскости за щитове. Ничи почука с пръст, но не се случи нищо.
Ричард опря ръка в леденостудената плоскост и се чу стържене на камъни, стената започна да се отдръпва. Извиха се струйки прах.
Тримата се отдръпнаха и напрегнаха очи в сумрака, за да се опитат да разберат какво точно се движи. Земята затрепери. Сякаш цялата стая се измести и някак промени формата си. Тогава Ричард осъзна, че всъщност това, което се отдръпва, е таванът.
По стълбите плисна уголемяващ се сноп лунна светлина.
Ричард нямаше никаква представа къде се намират, освен, че явно бяха под земята, в някаква каменна стая. Не знаеше къде се намира Каска, само дето Плъзгата спомена, че е в Необятната пустош, а той не знаеше къде се пада това място, така че не беше наясно какво да очаква. Почувства се определено странно.
Посегна към меча си.
Но не го намери. Може би за хиляден път изпита чувство на дълбоко съжаление за това къде и при кого се намира мечът му в този момент.
Измъкна кинжала си и приведен, се запъти нагоре по стълбите. Предпочете да наведе глава не само за да не я удари в ниския таван, но и от предпазливост, понеже не знаеше кой може да е чул плъзгането на камъка отвън. Кара, забелязала, че той изважда ножа си, стисна своя Агиел. Опита се да изпревари Ричард по стълбата, но той и препречи пътя с ръка и я задържа на едно стъпало зад себе си вляво. Ничи бе плътно от другата му страна.
Щом се показа от земята, мярна три забулени в мрак сенки, които бяха приседнали недалеч. От досегашния си опит при пътешествията в Плъзгата знаеше, че в началото, докато още не се е възстановил от пътуването, зрението му е по-обострено от обичайното. Вероятно той ги виждаше по-добре, отколкото те него.
Благодарение на доброто си зрение Ричард забеляза, че едрият мъжага в средата притиска до себе си слабовато момиче. Едната ръка на онзи беше през устата на пленничката му. Момичето се мяташе в ръцете му. Лунната светлина се отразяваше от острието, притиснато в гърлото и.
— Хвърлете оръжието — изръмжа онзи с ножа — и се предайте на Императорския орден, иначе сте мъртви.
Ричард подхвърли ножа си във въздуха, остави го да опише полукръг и го хвана за острието. Над бабанката рязко се спусна едра черна птица, кацна на главата му и нададе пронизителен писък. Онзи подскочи. На Ричард не му остана време да осмисли неочакваната си атака. Хвърли ножа.
Разперила широко криле, птицата се вдигна във въздуха. Острието уцели мъжа в средата на челото с плътен звук.
Ричард знаеше, че кинжалът му е достатъчно дълъг, че да пробие целия мозък на мъжа и да излезе от другата страна на черепа му. След секунда онзи се строполи по гръб зад треперещото момиче — беше мъртъв, преди да е успял да я нарани.