Преди двамата му другари да са направили и крачка, Ничи насочи към тях невидимо острие от сгъстен въздух, което ги обезглави на мига. Единственият звук, който се чу, бе почти едновременното тупване на главите върху земята. Обезглавените торсове се свлякоха от двете страни на момичето.
Нощта бе тиха, чуваше се само напевът на цикадите.
Момичето пристъпи колебливо и падна на колене. Сведе глава пред стълбите, докато челото и докосна камъка отпред.
— Господарю Рал, аз съм твоя смирена слугиня. Благодаря, че дойде и ме защити. Ще ти служа вярно. Животът ми ти принадлежи. Заповядай ми нещо и аз ще го изпълня.
Докато момичето говореше с разтреперан глас, Кара и Ничи се разделиха, за да огледат за друга заплаха. Ричард вдигна пръст през устните си, за да им покаже да не вдигат шум, в случай че наблизо има заспали войници от ордите на Императорския орден. Двете видяха знака му и кимнаха.
Ричард чакаше, заслушан напрегнато. Понеже малката и бездруго се бе свила на земята, той не и даде знак да стане, защото така поне беше в безопасност. Чу се шумолене на криле и след малко гарванът кацна на близък клон, после пак прошумоли и прибра криле.
— Чисто е — обяви Ничи тихо, щом се върна от сенките. — Ханът ми показва, че няма други в непосредствена близост.
Ричард въздъхна облекчено и отпусна напрегнатите си мускули. Чу как момичето хлипа в тих ужас и седна до нея на горното стъпало. Подозираше, че тя се страхува да би той да обезглави и нея като тримата войници. Ричард искаше да я успокои и да я увери, че няма да я сполети тази съдба.
— Всичко е наред — каза и и нежно я хвана за раменете, за да я подкани да се изправи. — Няма да ти сторя нищо лошо. Вече си в безопасност.
Щом тя се изправи, той я прегърна и притисна главицата и в рамото си, усетил, че очите и оглеждат тримата мъртви мъже, сякаш можеха да скочат и да я отвлекат. Беше тъничка и жилава, вече пораснала, но все още не бе съвсем жена.
Приличаше на крехка птичка, готова да напусне гнездото си. Нежните и ръчички обвиха врата на Ричард, тя се притисна в него и се разрида с облекчение.
— Птицата приятел ли ти е? — попита Ричард.
— Локи. Той ме пази.
— Така си е, тази вечер се справи чудесно.
— Вече мислех, че няма да дойдеш, Господарю Рал. Мислех, че аз съм виновна, че не съм достатъчно добра жрица за теб.
Ричард продължи да я гали по тила.
— Откъде знаеше, че ще дойда?
— От сказанията. Но вече бях чакала достатъчно дълго и си помислих, че сигурно нещо се е объркало. Почти се бях отчаяла, че няма да сме достойни за вниманието ти, после пък търсех вината в себе си.
Ричард предположи, че „сказанията“ са нещо като пророчества.
— Казваш, че си жрица, така ли?
Тя кимна и се дръпна, за да му се усмихне. Едва тогава Ричард забеляза огромните и бакърени очи, които надничаха от тъмна маска, нарисувана като лента напряко през лицето и. Беше доста плашещо.
— Аз съм жрицата на костите. Ти се върна, за да ми помогнеш. Аз съм твоя слугиня. Аз съм тази, която трябва да хвърли сънищата.
— Върнал съм се?
— Към живота. Върна се от мъртвите.
Той само я изгледа.
Ничи приклекна край момичето.
— Какво имаш предвид — как така се е върнал от мъртвите?
Момичето посочи зад тях, към мястото, откъдето се появиха.
— От света на мъртвите… обратно при живите. Там, на гроба му, е изписано неговото име.
Ричард се извърна и наистина видя името си върху нещо като надгробна плоча. Първото, което му хрумна, бе името на Калан, което видя изписано над гроба в Ейдиндрил. Но и двамата са живи, независимо какво пише върху камъка.
Момичето погледна първо Кара, после Ничи.
— Сказанията казват, че ще се върнеш при живите, Господарю Рал, но не се споменава, че ще бъдеш с духовните си сестри.
— Не съм се върнал от мъртвите. Дойдох с Плъзгата, ей там, от кладенеца.
— Кладенецът на мъртвите — кимна тя. — Откровението споменава подобно тайнствено нещо, но никога не съм успявала да разбера смисъла му.
— Как да те наричаме — „жрицо“ или по име?
— Ти си Господарят Рал, можеш да ме наричаш както пожелаеш. Името ми е Джилиан. Носила съм това име цял живот. Боя се, че съм жрица съвсем отскоро, така че още не съм много добра, поне така мисля. Дядо ми каза, че като настъпи моментът, няма да има значение на колко съм години, а ще е важно, че е дошло времето.
— Добре тогава, предпочитам да те наричам Джилиан, става ли? — попита той с усмивка.
Продължаваше да е прекалено уплашена, за да отвърне на усмивката му.
— С удоволствие, Господарю Рал.
— Аз се казвам Ричард. Би било чудесно да ме наричаш Ричард.