Ричард се изправи и вдигна едната си ръка на хълбока, загледан към тъмния силует на града в далечината.
— Търси онова, което е отдавна заровено… — прошепна на себе си. Обърна се към Джилиан: — Нали каза, че си жрица на костите. Искам да ми покажеш всичко, което е свързано с костите.
Тя поклати глава.
— Първо трябва да ми помогнеш да хвърля сънищата, за да мога да прогоня чужденците. Искам дядо и другите ми сънародници да са в безопасност.
Ричард въздъхна отчаяно.
— Виж, Джилиан, не знам как да ти помогна да хвърлиш сънищата и нямам време да мисля по този въпрос. Но вероятно, както каза и Ничи, става въпрос за нещо, свързано с магия, а сега не мога да използвам магия, защото е твърде вероятно магията ми да призове един ужасен звяр, който има силата да изтрепе до крак народа ти. Той вече уби мнозина мои приятели, които бяха до мен. Искам да ми покажеш какво знаеш за онова, което е отдавна заровено.
Джилиан изтри сълзите си.
— Онези мъже хванаха дядо и другите. Ще ги убият. Трябва първо да спасиш дядо ми. Освен това той е сказател. Знае повече от мен.
Ричард вдигна ръка на рамото и за да се опита да я успокои. Не знаеше как би се почувствал, ако човек, когото смяташе за достатъчно могъщ, че да му помогне, откаже да го направи и да спаси дядо му.
— Имам една идея — обади се Ничи. — Аз съм чародейка, Джилиан. Знам всичко за тези хора и за начина им на действие. Знам как да се справя с тях. Ти помогни на Ричард, а докато го направиш, аз ще сляза долу и ще намеря как да ви отърва от чужденците. Щом приключа, те вече няма да представляват никаква опасност за теб и за народа ти.
— Ако аз помогна на Ричард, ти ще помогнеш на дядо, така ли?
— Обещавам.
Джилиан погледна Ричард.
— Ничи държи на думата си — увери я той.
— Добре. Аз ще покажа на Ричард всичко, което знам за това място, докато ти се погрижиш тези хора да се махнат от земите ни.
— Кара, тръгваш с Ничи да и пазиш гърба.
— А твоя кой ще го пази?
Ричард постави крак на главата на мъжа, когото обезглави пръв, и измъкна ножа си от челото му. Посочи с острието.
— Локи ще ни пази.
Кара не остана особено доволна.
— Така значи — гарван ще ги пази гърба.
Той отри ножа си в ризата на войника, после го прибра в ножницата на колана си.
— Жрицата на костите ще ме пази. В крайна сметка, чакала ме е толкова време. Ничи е тази, която ще бъде изправена пред опасност. Бих бил благодарен, ако се погрижиш за нея.
Кара погледна Ничи, сякаш схванала подтекста на думите му.
— Ще бдя над нея вместо теб, Господарю Рал.
Шейсет и първа глава
ЩОМ НИЧИ И КАРА ТРЪГНАХА НАДОЛУ, където Джилиан каза, че са се разположили другите войници на Императорския орден, Ричард се върна в гроба си и взе най-малката стъклена сфера. Пъхна я в раницата си, за да не му пречи да вижда в нощта, но да може да я използва, когато влязат в някоя от сградите в града. Обикалянето на полуразрушени къщи в тъмна нощ не му беше любимото занимание.
Джилиан беше като котка, която познава всяко кътче и тайно местенце на древния град на синора. Минаваха по улици, които едва си личаха под отломките и отдавна срутените зидове. С течение на времето сред отломките се бе наслоявал прах и пръст, бяха се образували изкуствени могили, върху които бяха израснали цели дървета. Имаше и сгради, където Ричард нямаше желание да влиза, защото виждаше, че са съвсем паянтови и може да се срутят при всеки по-силен порив на вятъра. Други бяха в сравнително по-добро състояние.
Една от по-големите сгради, където го заведе Джилиан, беше с фасада, украсена с множество арки, които навремето вероятно са били с прозорци или пък може би са си били отворени към градината отпред. Щом Ричард влезе вътре, под краката му проскърцаха камъчета и парчета мазилка. Целият под бе покрит с мозайка от мънички разноцветни плочки. Цветовете отдавна бяха избледнели, но се виждаха достатъчно ясно, за да разкрият пред Ричард красив пейзаж с дървета, заобиколени от висок зид, с пътечки между отделните гробове.
— Тази сграда е входът към една част на гробището — обясни му Джилиан.
Ричард се намръщи и се наведе, за да разгледа картината по-добре. В нея имаше нещо странно. Лунната светлина разкри върху мозайката фигури, понесли плата с хляб и месо към гробището, докато други се връщаха оттам с празни подноси.
Ричард се изправи рязко, дочул смразяващ кръвта вик, който достигна до тях някъде отдалеч. Двамата с Джилиан застинаха неподвижни, заслушани. В хладния нощен въздух се надигнаха още стенания и вопли.
— Какво беше това? — попита шепнешком Джилиан, ококорила бакърените си очи.