— Мисля, че Ничи вече се е заела с прогонването на нашествениците. След като приключи, народът ти ще е в безопасност.
— Имаш предвид, че им причинява болка ли?
На Ричард му стана ясно, че момичето не е свикнало да вижда насилие около себе си.
— Тези войници ще сторят ужасни неща на близките ти — включително на дядо ти. Ако един ден бъдат допуснати отново в земята ви, те ще ви изтребят до крак.
Тя се извърна и надзърна през сводестите прозорци.
— Това би било ужасно. Но нали сънищата трябваше да ги прогонят?
— Хвърлянето на сънища спасили ли са дедите ти? Спасили ли са хората от този древен град?
— Предполагам, че не — погледна го в очите тя.
— Най-важното е хората като тебе, които ценят живота — и като дядо ти, и като другите ти сънародници, — да имат правото да бъдат свободни и да живеят според своята воля. Понякога това означава, че е необходимо да унищожиш онези, които се канят да ти навредят.
— Да, Господарю Рал — преглътна тя.
Той вдигна ръка на рамото и и се усмихна.
— Ричард. Аз съм Господарят Рал, който иска хората да живеят свободно и както им харесва.
Най-сетне и тя се усмихна.
Ричард пак заразглежда мозайката и картината, изобразена върху нея.
— Знаеш ли какво означава това? Каква е тази картина?
Джилиан най-сетне успя да преодолее ужасяващите далечни крясъци, които се стелеха в мрака, и погледна пода.
— Виждаш ли този зид? — посочи тя. — Сказанията казват, че зад него се намират гробовете на местните жители. Ето това тук е мястото, където се намираме сега. А ето тук се намира проходът към света на мъртвите. Според сказанията мъртви винаги е имало, но само това място ги вкарва зад градските стени. Хората не искали близките им да са далеч от тях, далеч от мястото, което смятали за свещено за своите деди. Затова построили проходи, където да предоставят на мъртвите си вечен покой.
В главата на Ричард прокънтяха словата на Шота. Трябва да откриеш костницата в Необятната пустош. Това, което търсиш, е отдавна заровено.
— Покажи ми това място — обърна се той към Джилиан. — Заведи ме там.
Оказа се по-труднодостъпно, отколкото си мислеше. Попаднаха в лабиринт от коридори и стаи в сградата. Някои минаваха между стени, над които нямаше таван, а се виждаха направо звездите, после пак потъваха в мрачните недра на сградата.
— Това е пътят на мъртвите — обясни Джилиан. — Починалият се вкарвал оттук. Казано е, че е изградено така с надеждата, че душите на мъртвите ще се объркат в лабиринта от коридори и новите духове няма да успеят да намерят пътя обратно. Така, затворени на това място, в невъзможност да намерят пътя към света на живите, те ще продължат напред, за да попаднат там, където им е мястото — в света на духовете.
Най-накрая се озоваха навън в нощта. Над древния град Каска се издигаше лунният сърп. В небето кръжеше Локи, който даде знак на приятелката си. Тя му махна в отговор. Гробището, което се просна пред погледа им, беше доста голямо, но изглеждаше някак несъразмерно спрямо града.
Ричард и Джилиан тръгнаха по пътеката между разположените доста нагъсто гробове. Тук-там виждаха чворести дървета. Мястото, обляно от лунна светлина, изглеждаше спокойно, по хълмистия релеф бяха нацъфтели красиви полски цветя.
— Къде са проходите, за които спомена? — попита я Ричард.
— Съжалявам, не знам. Сказанията говорят за тях, но не споменават къде точно се намират.
Ричард претърси гробището, Джилиан вървеше плътно до него, луната се вдигна още по-високо на небето, а от проходите — ни следа. Имаше доста могили, отбелязани с маркери. Надгробните плочи бяха почти долепени една до друга. Някои все още бяха изправени вертикално, други бяха полегнали на една или друга страна. Явно това древно място не беше търсеното от Ричард.
В Народния дворец в Д’Хара се съхраняваха ценни книги, до които Джаганг още не се бе докопал. Бе по-вероятно Ричард да намери полезна информация там, отколкото в това пусто гробище.
Приседна край една могила под маслинено дръвче, за да обмисли какво да прави.
— Знаеш ли друго място, където е възможно да се намират тези проходи, споменати в сказанията?
Джилиан се замисли, прехапала устни.
— Съжалявам, май не знам. Когато долу е безопасно, можем да слезем и да попитаме дядо. Той знае много неща — далеч повече от мен.
Само дето Ричард не знаеше дали има време, за да слуша историите на дядо и. Локи изпърха с криле и кацна недалеч, за да хапне от новоизлезлите цикади. След седемнайсет години под земята, те за пръв път излизаха на бял свят — за да бъдат изкълвани от гарван.
Ричард си спомни пророчеството, което му прочете Натан. Там се споменаваха цикадите. Запита се защо ли. Говореше се за годината, в която се събудят цикадите…, че тогава ще настъпи последната и решителна битка. Казваше се още, че светът е на прага на тъмна ера.