Ричард поднесе светещото кълбо към пролуката.
— Добре, но ако ти се стори опасно, веднага се връщай. Тук има хиляди тунели, така че няма да останем без маршрути.
— Но този е избран от Господаря Рал. Сигурно е важен.
— Аз съм просто човек, Джилиан. Не съм някакъв дух мъдрец, излязъл от света на мъртвите.
— Както кажеш, Ричард.
Поне му се усмихна, докато го казваше. Изчезна в пролуката между камъните като птичка, прелетяла през гъсталак.
— Господарю Рал! — отекна гласът и между стените. — Тук има книги.
— Книги ли? — провикна се той в дупката.
— Да. Много книги. Тъмно е, но май е някаква голяма зала, пълна с книги.
— Идвам — рече той.
Наложи се да свали раницата си и да я избута напред пред себе си, пълзейки. Не беше толкова страшно, колкото му се видя отвън, така че скоро се озова от другата страна. Когато се изправи и се огледа, осъзна, че огромният каменен блок, който сега бе полегнал на една страна на земята, някога явно е бил врата. Изглеждаше като че е била плъзгаща се врата, която е изчезвала в една от страничните стени, но в един момент масивната врата се е пропукала поради някаква причина и се е строполила. Ричард поразрови отломките и като поразчисти прахоляка, видя металната пластина, задвижваща щита.
При мисълта, че книгите, на които попадна, са били охранявани от щит, сърцето му заби лудо.
Обърна се. Меката светлина на светещото кълбо наистина разкри пред погледа му зала, пълна с книги. Помещението се виеше под странни ъгли — поради каква причина, той не можа да се догади. Джилиан и Ричард пристъпиха напред и заразглеждаха книгите. Повечето рафтове бяха издълбани направо в скалата, също като нишите, в които бяха положени мъртвите.
Ричард вдигна кълбото високо над главата си и тръгна да оглежда лавиците.
— Виж, търся точно определено нещо — „Лавинен огън“ — каза той на Джилиан. — Предполагам, че е книга. Ти почни от тази страна, аз — от другата. Не искам да пропуснеш нито една заглавие.
— Ако е тук, ще я намерим — кимна уверено Джилиан. Древната библиотека се оказа отчайващо огромна. След като огледаха първото помещение и завиха към следващото, се озоваха в стая, изпълнена с дълги редици етажерки. Търсенето щеше да отнеме доста време. Трябваше да се движат паралелно, за да се възползват от светлината на кълбото.
В продължение на няколко часа оглеждаха щателно всяка книга. Тук-там централното помещение се разклоняваше в странични ниши — по-малки, но и те пълни с книги. От време на време се налагаше да почистват гръбчетата на книгите от дебели слоеве прах.
Докато стигнаха до място, където забеляза друга метална пластина, Ричард се чувстваше изморен и обезверен. Той натисна с длан пластината и каменната стена пред тях започна да се движи. Вратата не бе голяма и бързо разкри тъмно помещение зад себе си. Надяваше се щитовете да разпознаят дарбата му, без да я активират по някакъв начин — не му се щеше да призове звяра в тези тъмни катакомби.
Ричард пъхна светещото кълбо в тъмнината и пред него се разкри друга стая с книги — този път по-малка. В средата имаше маса, която се бе срутила под тежестта на отломки, отронили се от тавана.
Бавно и съсредоточено Джилиан продължи да движи пръст по гръбчетата на книгите, докато Ричард направи пет крачки напред и се озова в дъното на помещението. Там го чакаше поредната метална пластина. Опря длан и в нея.
Пред него се плъзна още една тясна врата и след малко изчезна в стената. Ричард приведе глава и прекрачи прага, като го освети с кълбото.
— Искаш ли да пътуваш, господарю? — отекна глас. Срещу него блесна сребристото лице на Плъзгата. Бяха се озовали в стаята с кладенеца. Вратата, през която влезе сега, се намираше на стената срещу стълбите, по които той, Ничи и Кара излязоха навън.
Значи цяла нощ се бе въртял в кръг, за да се озове в крайна сметка там, откъдето тръгна.
— Ричард! — повика го Джилиан. — Виж това.
Той загърби сребристото лице и пред очите му се плъзна червената кожена подвързия на книгата, която момичето държеше в ръцете си.
На корицата пишеше „Лавинен огън“.
Ричард бе толкова смаян, че не можа да си отвори устата.
Джилиан, грейнала в доволна усмивка, влезе в стаята на Плъзгата, след като той отстъпи заднишком от входа.
Той имаше чувството, че се намира някъде другаде, че се наблюдава отстрани как стиска в ръце книгата, наречена „Лавинен огън“.
Шейсет и втора глава
— РИЧАРД? — Беше гласът на Ничи.
Все още слисан от факта, че е намерил „Лавинен огън“, той се приближи до стълбите и надзърна нагоре. Посрещнаха го силуетите на Ничи и Кара, очертани на избледняващата зора.