Гледката беше толкова потресаваща, толкова непонятна, че дори не му прилоша. Ричард се почувства объркан в догадките, дори не можеше да предположи какво е причинило подобно опустошение — не само на хората, но и на природата наоколо. В дълбините на бушуващата ярост на магията на меча той усети как сърцето му се свива в неописуема агонизираща мъка, задето не бе успял да предотврати този ужас. Знаеше, че тепърва ще се чувства още по-натъжен и нещастен. Точно в този момент обаче единственото му желание бе да се саморазправи с човека или силата, причинила всичко това.
— Мисля, че е най-разумно веднага да изчезваме оттук, Ричард — прошепна Ничи.
Директният и и спокоен тон бяха красноречив знак за опасността, която ги дебнеше.
Изпълнен с яростта на меча, който стискаше в ръката си, разгорещен от собствения си неописуем гняв, Ричард сякаш не я чу. Първо трябваше да провери дали няма оцелели.
— Всички са мъртви — рече тя, сякаш подслушала мислите му.
Ричард трябваше да разбере дали опасността не продължава да ги дебне от гъсталака.
— Що за същество е способно на подобно нещо? — недоумяваше Виктор. Ковачът, разкъсван от чувство за вина, нямаше желание да напусне кървавото поле.
— Едва ли е човек — тихо, но твърдо отрони Кара.
Ричард си запроправя път между човешките вътрешности, усети как тишината откъм гъстите горски дебри се сгъстява около него, сякаш всеки миг можеше да го смаже. Не се чуваха птички, не жужаха насекоми, не подвикваха катерици. Тежките, оловно сиви облаци и неуморният дъжд допълнително засилваха потискащата атмосфера.
От листата, от клоните, от връхчетата на поклащащите се треви капеше кръв. Стволовете на дърветата бяха червени. По грубата кора на един ясен бе размазана окървавена плът. Под раззеленените клони на вековен клен лежеше разтворена отсечена мъжка длан — пръстите не стискаха оръжие.
Ричард забеляза следите от стъпки, оставени при идването им, разпозна собствените си отпечатъци, а около тях — тези на Ничи, Кара и Виктор. Голяма част от човешките останки се въргаляха на места, където не бе стъпвал човешки крак. Между парчетата месо не се виждаха стъпки, но в същото време тук-там земята изглеждаше странно изкормена. Една подобна страховита цепнатина прорязваше огромен изпъкнал корен.
След като огледа по-отблизо, Ричард установи, че това са следи от стоварването на тела в земята с такава неистова сила, че направо са се получили ями. На места се виждаха пропукани корени, по чиито отломки се бяха закачили парчета плът.
Кара го стисна за ризата, за да му попречи да продължи.
— Да изчезваме оттук, Господарю Рал.
Ричард дръпна рязко ръката си.
— Тихо!
Докато пристъпваше безмълвно сред останките, безбройните гласове на онези, които бяха използвали меча преди него, шептяха тихичко в главата му.
Не обръщай внимание на онова, което виждат очите си, на онова, което е сторено. Съсредоточи се в търсенето на причинителя, който може би още дебне наблизо. Дойде време за мъст.
Но Ричард нямаше нужда от предупреждение. Той стискаше дръжката на меча си толкова яростно, че усещаше релефните букви, които изписваха думата „истина“ със златна нишка, вплетена в сребърната основа. Тази златна дума се впиваше в плътта на дланта и пръстите му.
В краката си видя човешка глава, чиито оцъклени очи се взираха в него от шубрака. Лицето бе разкривено от безмълвен вик на ужас. Познаваше този човек. Името му беше Нури. Всичко, което бе постигнал в живота си този млад човек, целият опит, който бе натрупал, плановете, които бе градил — всичко това бе унищожено в един миг. Светът бе свършил за всички тези нещастници — едничкият живот, който им беше даден, бе безвъзвратно изгубен.
Агонията от покъртителната загуба, зловещата категоричност на безумния край заплашваше да изкорени яростта от меча му и да го погълне в едно неизбродимо тресавище на скръбта. Всички тези мъже бяха обичани и чакани от някого. Близките на всеки от тях щяха горко да скърбят за загубата си.
Ричард си наложи да продължи нататък. Нямаше време за скръб. Трябваше да намери виновника за случилото се и да му въздаде заслуженото наказание, да раздаде справедливост, преди онзи да има възможност да стори нещо подобно и с други хора. Едва тогава живите ще имат право и време да се отдадат на скръбта си по погубените души на своите близки и приятели.
Колкото и да се оглеждаше, не успя да види нито едно неразкъсано тяло, нито един непокътнат труп. Мястото, където бяха останали да ги чакат мъжете, бе осеяно с човешки останки. Кървави късове червенееха и между околните дървета, сякаш част от мъжете се бяха опитали да избягат. Ако наистина е било така, явно не са успели да стигнат далеч. Докато Ричард обикаляше между дърветата в отчаян опит да разбере кой е извършителят на това ужасно деяние, в търсене на следи, които биха могли да му помогнат да намери убиеца, не забравяше да държи под око сенките сред мъглата. Бе забелязал следи от стъпките на мъже, опитали се да избягат, но не и нещо, което да му покаже, че след бегълците са тръгнали преследвачи.