Ричард не забеляза никакви шушулки по новопоявилото се растение. Протегна ръка и внимателно откъсна една клонка.
— Ричард, това е изключително опасна книга — обади се Ничи с мъртвешки глас. Беше погълната от заниманието си и не вдигна глава, за да види, че другите разговарят. — Повече от опасна. — Говореше, четейки. — Още съм в самото начало, но е… направо не знам откъде да подхвана…
Ричард стана, стиснал вейката в ръка, без да откъсва очи от него.
— Трябва да тръгваме — рече. — Незабавно.
Нещо в гласа му накара Ничи и Кара моментално да го погледнат.
— Какво има, Господарю Рал? — попита Кара.
— Изглеждаш така, сякаш си видял духа на баща си — додаде Ничи.
— По-лошо — отвърна той и най-сетне откъсна очи от растението. — Разбрах. Вече знам какво става.
Спусна се към дупката и заслиза с шеметна скорост по стъпалата.
— Плъзга! Трябва да пътуваме!
— Но, Ричард, нали обеща да хвърлиш с мен сънищата, за да прогоним злите чужденци от земите ни!
— Виж, трябва да вървя. Веднага.
— Господарят Рал вече ни помогна с всичко, с което можа — успокои я дядо и и я прегърна през крехките рамене. — Ако може, някой ден пак ще ни навести.
— Да, непременно. Благодаря ти, Джилиан, задето ми помогна. Изобщо нямаш представа какво направи за мен днес. Кажете на хората да се пазят от това растение.
— Какво ти става, Ричард? — попита Ничи.
Той я дръпна за рамото, после хвана и Кара за ръката.
— Отиваме в Народния дворец. Веднага!
— Защо? Какво става? Какво откри?
Ричард и показа клончето, после трескаво го прибра в джоба си. Стисна я за ръката и я дръпна след себе си по стълбите.
— Това е змийска лоза. Расте само тогава, когато кутиите на Орден са пуснати в действие.
— Но кутиите на Орден са на сигурно място — възрази Кара.
— Явно вече не са. Онези Сестри са задействали магията на Орден. Плъзга! Искаме да пътуваме до Народния дворец!
— Елате, ще пътуваме.
Ничи продължаваше да се дърпа.
— Ричард, не разбирам какво общо има това с бляна ти за онази жена?
Той долепи длан до металната плочка, която задейства затварящия механизъм на таванския капак.
— Довиждане, Джилиан. Благодаря ти. Ще се върна някой ден.
Момичето му махна, в това време той грабна лъка и колчана със стрелите. Обърна се към Ничи.
— Те се нуждаят от Калан. Тя е последният жив Изповедник. Освен това имат нужда и от книгата, която знам наизуст. Тя започва така: „Проверка на истинността на думите в «Книгата на преброените сенки», ако са произнесени от друг, а не прочетени от онзи, които управлява кутиите, може да се направи единствено с употребата на Изповедник…“ Таванът се затвори. В далечината Ричард чу гласа на Джилиан.
— Довиждане, Ричард. Лек път!
— Това е лудост, Ричард! Просто е…
— Не му е времето да спорим.
По тона му тя разбра, че говори сериозно.
Качи се на парапета и подаде ръка на двете жени.
— Хей, чакайте — спря го Ничи и отвори раницата си. — Трябва да се погрижа тази книга да е на сигурно място. — Пъхна „Лавинен огън“ дълбоко в раницата и я завърза здраво.
— Разбра ли за какво се отнася „Лавинен огън“? — попита Ричард.
Сините и очи намериха неговите.
— Доколкото мога да преценя от няколкото пасажа, които прочетох, това е теоретична формула за призоваване и създаване на неща, които притежават скритата сила да разнищват съществуването.
— Да разнищват съществуването ли? — попита Кара. — Какво означава това?
— Не знам точно. Но явно е изложението на теория за специфична магия, която, ако се активира, притежава силата да унищожи света на живота.
— Защо им е нужно това! — възкликна Ричард. — Магията на Орден вече е у тях.
Ничи не му отговори. Не вярваше на версията му. Част от нея включваше Калан.
— Плъзга, моля те, да тръгваме! Заведи ни в Народния дворец!
Сребърната ръка се плъзна и ги обгърна.
— Елате да пътуваме.
Преди да се потопят в сребристата лава, Ничи и Кара стиснаха Ричард за ръка.
Шейсет и трета глава
НИЧИ ЕДВА БЕ ДОШЛА НА СЕБЕ СИ, едва бе издишала Плъзгата от дробовете си, за да поеме толкова важната глътка въздух, а Ричард вече я теглеше да става. Намираха се в облицована с мрамор стая.
Въпреки всичко и беше приятно да го държи за ръката.
Преди да влезе в Плъзгата, си каза, че по време на пътуването ще има време да обмисли поредната странност на Ричард и да разсъждава над въпроса как от намирането на някакво растение може да следва, че кутиите на Орден са задействани. Ричард продължаваше да прави всичко само и само да им докаже, че Калан съществува в действителност.