Стаята, в която попаднаха, беше оградена с щитове. Ричард дръпна Ничи и Кара през мощен щит. Хукнаха през мраморния коридор и излязоха пред двойна врата със сребърен обков, върху който бе изобразено езеро.
— Това място ми е познато — извика Кара. — Знам къде се намираме.
— Чудесно — отвърна Ричард, — значи ти водиш. Бързо.
На моменти Ничи почти съжаляваше, че не се съгласи с Ан, Натан и Зед и не се включи в плана им за заличаването на спомена за Калан от главата на Ричард.
Спираше я само едно. Бе изпробвала тази теория върху един от хората на Джаганг в Каска. Беше се опитала да използва Субстрактивна магия, за да заличи от главата му спомена за императора. Звучеше пределно просто. Направи точно това, което двамата магьосници и Прелатът поискаха тя да стори на Ричард.
Изникна само един проблем.
Онзи умря. При това смъртта му беше наистина ужасна.
Като се сети, че и оставаше още малко, за да се съгласи да приложи същото и върху Ричард, че им позволи да я убеждават и едва не се съгласи, направо и се подкосиха коленете и и се зави свят. Наложи се да приседне на земята до мъртвия войник. Кара беше почти сигурна, че Ничи всеки момент ще припадне. Цял час след това Ничи се чувстваше зле, всичко и трепереше.
— Насам — подвикна им Кара и ги поведе по стълби, които водеха към широк коридор с частично остъклен таван.
Светлината, която нахлуваше отвън, имаше червеникав оттенък, значи слънцето или бе тръгнало да залязва, или тепърва щеше да изгрее — Ничи не знаеше кое от двете. Чувстваше се объркана и дезориентирана да не знае дали е нощ или ден.
Коридорите бяха пълни с хора. Мнозина се спираха да огледат двете жени и мъжа, които тичаха нанякъде. Гвардейците също ги забелязаха и се спуснаха да ги пресрещнат, но веднага мярнаха Кара в червената и кожена униформа. Повечето разпознаха и Ричард и падаха на коляно, свели глави, докато той отмине. Нямаше време да забавя крачка, за да отвърне на поздрава им.
Преминаха през замайваща плетеница от коридори, над мостове, покрай балкони, между колони и през зали. От време на време изкачваха стълби. Кара често свърваше рязко, за да минат по сервизни коридори — явно по кратки маршрути.
Ничи не пропусна да забележи великолепието на двореца — наистина беше забележително красив. Фигуралните настилки на пода бяха подредени с изключителна прецизност. Имаше величави статуи — не толкова уникални, колкото Ричардовата, но все пак доста внушителни. Претичаха покрай гоблен, чиито размери не можеха да се сравняват с нищо, което бе виждала досега. Изобразяваше батална сцена, в която участваха поне няколкостотин коне.
— Насам! — извика Кара и се шмугна в един коридор.
Щом завиха зад ъгъла, Кара претича от другата му страна. Ничи не изоставаше и макар в главата и да напираха цял куп въпроси, които искаше да зададе незабавно, единственото, което успяваше да стори, докато бяга, бе да диша. А допреди да срещне Ричард, почти не беше и се случвало да бяга.
Стигнаха пред двойна махагонова порта и Кара забави темпото. Ничи с отвращение забеляза украсата от змии, които минаваха през цялата горна половина на двете крила. Без да спира, Ричард сграбчи едната дръжка във формата на бронзов череп и блъсна вратата.
В притихналата, застлана с мек килим зала, ги посрещнаха четирима гвардейци, които веднага скочиха с оръжия в ръце, готови да им преградят пътя. Видяха Кара, после погледнаха Ричард и на лицата им се изписа колебание.
— Господарю Рал? — осмели се да пророни единият.
— Да, точно така — озъби му се Кара. — А сега стори път. Четиримата отстъпиха и вдигнаха юмрук в гърдите.
— Да се е случвало нещо напоследък? — попита Ричард, щом успя да си поеме дъх.
— Моля?
— Питам за проникване. Някой опитвал ли се е да се промъкне тук?
Онзи избухна в смях.
— Едва ли, Господарю Рал. Веднага бихме разбрали, ако има такъв опит, и не бихме допуснали никой вътре.
Ричард му благодари с кимване и хукна нагоре по мраморното стълбище, като едва не изтръгна ръката на Ничи от рамото. Докато тичаха по стъпалата, тя имаше чувството, че краката и ще откажат всеки момент. Мускулите и бяха толкова изтощени от дългото бягане, че едва ги движеше. Но нямаше начин — трябваше да го прави заради Ричард.
Горе ги посрещна цял отряд гвардейци със заредени арбалети — стрелите им бяха с червени пера. Не знаеха, че идва Господарят Рал. Бяха решили, че някой се опитва да проникне в забранената зона. Ничи се надяваше бързо да се осъзнаят, преди някой да си е изпуснал нервите.
По светкавичната им реакция Ничи разбра, че пред нея стоят отлично обучени елитни гвардейци, които не стрелят безразборно, преди да са фиксирали ясно целта си. И добре, че беше така, понеже тя щеше да реагира по-бързо.