— Хайде! — извика Ричард разпалено.
Излезе от градината. В коридора пред Градината на живота го чакаха генералът и гвардейците му.
— Господарю Рал, вече не виждам кутиите — обади се Тримак.
— Откраднати са.
Всички присъстващи зяпнаха от учудване. Генералът се облещи.
— Откраднати ли?… Но кой го е направил?
Ричард вдигна фигурката в ръката си и я размаха пред лицето му.
— Жена ми.
Генерал Тримак изглеждаше така, сякаш не знаеше дали да изкрещи от ярост, или на мига да се самоубие. Накрая разтърка устата си с длан, за да осмисли всичко чуто, като явно се опитваше да го свърже с предварителната информация, с която разполагаше. Вгледа се в Ричард със суров поглед, какъвто имаха малцина освен него.
— Постоянно получавам рапорти, Господарю Рал. Настоявам лично да се запозная с всеки един от тях — човек никога не знае какво може да научи от на пръв поглед безобидна информация, а после да се окаже, че е от изключителна важност. Генерал Мейферт също ми изпраща рапорти. Той вече е съвсем близо, така че ги получавам в рамките на няколко часа. Скоро той и неговите части ще се придвижат на юг и времето за размяна на информация помежду ни ще се увеличи. Засега обаче новините са още горещи.
— Продължавай.
— Вижте, нямам представа дали е важно, дали изобщо има някаква връзка, но в последния рапорт, който получих рано тази сутрин, се споменаваше, че са попаднали на възрастна жена, пронизана от меч. Според информацията била пострадала доста зле. Не знам защо генералът е решил да ме информира за този инцидент, но той със сигурност е умен мъж и предположих, че след като е решил да ми го каже, значи в случката има нещо странно.
— На какво разстояние е армията. Къде се намират?
— На час-два бърз галоп.
— Пригответе ми коне. Незабавно.
Генерал Тримак удари юмрук в сърцето си и даде знак на двама от гвардейците.
— Изтичайте напред и се погрижете Господарят Рал да разполага с оседлани и готови за път коне. — Погледна Ричард, после стрелна с очи Ничи и Кара. — Три коня ли?
— Да, три.
— И ескорт от нашия отряд, които да му покажат пътя и да му осигурят надеждна защита.
Двамата кимнаха и хукнаха презглава към стълбите.
— Не знам какво да кажа, Господарю Рал. Разбира се, ще си подам оставката…
— Не говори глупости. Не си могъл да го предотвратиш по никакъв начин. Вината за случилото се е изцяло моя. Аз съм Господарят Рал. Аз би трябвало да съм магия срещу магия.
Ничи си помисли, че той наистина се опитваше да бъде точно това, но никой не му вярваше.
Без нито миг почивка Ричард, Кара и Ничи, съпровождани от отряд гвардейци, закрачиха енергично по пищните коридори на потомствения дом на Ричард. Хората се разбягваха като пилци пред тях. Непосредствено след гвардейците крачеше Кара, а зад нея Ричард, до който вървеше Ничи.
Щом се отклониха от централния коридор, Ричард постепенно забави ход, докато накрая спря напълно. Гвардейците спряха на почтително разстояние — хем достатъчно близо, в случай на нужда, хем по-встрани, за да не пречат. Всички застинаха в очакване, Ричард огледа един страничен коридор. Кара се почувства неловко.
— Крилото за Морещиците — обясни тя на незададения въпрос в очите на Ничи.
— Стаята на Дена беше в дъното на този коридор — показа Ричард с ръка. — А твоята стая се пада ей там.
— Откъде знаеш? — изумена попита Кара.
— Спомням си, че съм бил там, Кара — отвърна той след известно непроницаемо мълчание.
— Спомняш си? — Лицето на Кара придоби цвета на кожената и униформа. Ричард кимна. — Значи знаеш?
— Разбира се, че знам, Кара.
— Как разбра? — Очите и се напълниха със сълзи.
— Когато докосна Агиела ти, изпитвам болка. Агиелът причинява болка само когато човек е бил обучаван с него, с конкретното оръжие. Или когато Морещицата иска съзнателно да причини болка.
— Господарю Рал… съжалявам.
— Мина доста време, Кара, сега ти си нов човек. Аз бях враг на твоя Господар Рал. Нещата се променят.
— Сигурен ли си, че съм се променила достатъчно?
— Други хора са те превърнали в онова, което беше преди. Ти сама направи от себе си това, което си днес. Нали помниш, когато звярът те нарани и аз те излекувах?
— Нима мога да забравя?
— Значи знаеш как се чувствам. Тя му се усмихна.
Ричард свъси чело.
— Докоснах…
В очите му блесна внезапно прозрение.
— Мечът!
— Моля? — попита Ничи.
— Мечът на истината. Онази сутрин, докато спях, мисля, че Сестрите са ми направили магия, за да спя по-дълбоко и те да могат да отвлекат Калан. Но аз докоснах ефеса на меча си. Докосвах Меча на истината, когато са я отвлекли и са накарали всички да я забравят. Мечът ме е защитил от тази магия. Ето защо си я спомням. Мечът на истината се е оказал противодействието на техните действия. — Ричард изведнъж се разбърза. — Бързо, трябва да стигнем в лагера и да разберем коя е ранената старица.