Преди да зададе следващия си въпрос, Ричард стрелна с очи Ничи.
— Как изглежда?
— Едра, възрастна жена.
— Описанието съвпада — отбеляза Ричард и изтри лицето си с ръка. — Трябва да я видим. Веднага.
— Последвайте ме — кимна генералът.
— Чакай! — спря го Ничи.
— Какво има? — обърна се Ричард към нея.
— Ако отидеш ти, няма да ти каже нищо. Мене не ме е виждала от цяла вечност. Последния път аз бях робиня на Джаганг, а тя избяга. Може би ще успея да я изработя така, че да ми каже истината.
Ничи разбираше, че Ричард няма търпение да се добере до една от жените, които според него бяха похитили любимата му.
Самата тя все още не знаеше дали може да му вярва. Вече се питаше дали не и се ще да вярва, че Калан е само илюзия, защото се опитва да щади собствените си чувства към Ричард.
— Нека опитам аз, Ричард — пристъпи тя към него. — Появиш ли се пръв, няма да мога да направя нищо. Мисля, че ще успея да я накарам да проговори, но ако те види — край на играта.
— И как по-точно смяташ да я изиграеш?
— Виж, искаш ли да знаеш какво се е случило с Калан, или предпочиташ да обсъждаме как точно смятам да изтръгна информация от Тови?
Той стисна устни и замълча за момент.
— Изобщо не ме интересува, ако ще да и изтръгнеш вътрешностите с голи ръце. Само я накарай да говори.
Ничи вдигна ръка на рамото му, после последва генерала. Постепенно го настигна и закрачи до него през почти тъмния лагер. Сега разбра защо Кара го смята за привлекателен. Имаше миловидно и красиво лице и приличаше на човек, който за нищо на света не би могъл да изрече и едничка лъжа.
— Между другото — рече той, като я погледна, — казвам се генерал Мейферт.
— Бенджамин — кимна Ничи.
Той се сепна и спря насред тъмния лагер.
— Откъде знаете?
— Кара ми разказа за теб — усмихна се Ничи. Той продължаваше да я гледа втренчено. Тя го хвана за ръката и го дръпна да вървят. — Бих казала, че е доста необичайно една Морещица да изрече толкова хубави думи за мъж.
— Кара е говорила хубави неща за мен?
— Разбира се. Тя те харесва. Но ти го знаеш.
— Тогава сигурно знаеш, че и аз мисля хубави неща за нея.
— Разбира се.
— Всъщност коя си ти, ако мога да попитам? Съжалявам, но Господарят Рал не ни запозна.
Ничи го изгледа косо.
— Може би си чувал за мен като Господарката на смъртта.
Генералът се закова, ахна и се задави със собствената си слюнка. Закашля се така, че лицето му стана червено като домат.
— Господарката на смъртта ли? — успя да пророни накрая. — Хората се страхуват от тебе повече, отколкото от самия Джаганг.
— И с право.
— Ти плени Господаря Рал и го отведе в Стария свят.
— Именно — отвърна тя и продължи.
Той я настигна, опитвайки се да осмисли новината.
— Трябва доста да си се променила, иначе Господарят Рал не би те взел със себе си.
Тя просто му се усмихна — закачлива, многозначителна усмивка. Той се почувства неловко. Махна с ръка надясно.
— Насам. Палатката, в която я сложихме, се намира ей там.
Ничи го стисна за ръката, за да го спре. Не искаше Тови да чуе това, което ще му каже.
— Ще отнеме доста време. Защо не кажеш на Ричард, че съм поръчала да отиде и да поспи. На Кара също и е нужна почивка. Можеш да се заемеш и с това, какво ще кажеш?
— Да, може би ще мога да измисля нещо.
— И, генерале, ако утре сутринта приятелката ми Кара не си тръгне от лагера със замаяна усмивка, мисли му — жив ще те одера.
Той се облещи насреща и. Ничи не можа да сдържи усмивката си.
— Така е приказката, генерале. Имаш една нощ с нея. Не я пропилявай.
Най-накрая той също се усмихна.
— Благодаря ти…
— Ничи.
— Благодаря, Ничи. Непрекъснато мисля за нея. Нямаш представа колко ми липсваше. Колко се притеснявах за нея.
— Мисля, че мога да си представя. Но ти сам трябва да и го кажеш, не аз. Е, къде е Тови?
Той посочи с ръка.
— Ей, там, вдясно. Последната палатка в редицата.
— Направи ми една услуга. Погрижи се никой да не ни притеснява. Включително лечители и други подобни. Трябва да остана насаме с нея.
— Ще се погрижа. — Извърна глава и се почеса. — Не че е моя работа, ама… вие с Господаря Рал… имам предвид… нали разбираш.
Ничи не можеше да му даде отговора, който ужасно и се искаше да изрече на глас.
— Нямаш време. Не оставяй Кара да чака.
— Да, ясно, разбрах. Благодаря ти, Ничи. Надявам се да те видя сутринта.
Тя го изпрати с поглед, докато той се скри в тъмнината, после се зае да изпълни задачата си. Не бе планирала да стряска младежа с приказките за Господарката на смъртта, но и беше нужен повод да си припомни тази своя същност, да се настрои към предишния си начин на мислене и да придобие нужната суровост и безчувственост.