След като изпълни възложената и от Ричард задача, тя се отдръпна и се сгуши в пелерината си — явно и беше студено. Той продължи да сплита клоните с премръзнали и безчувствени пръсти. Видя как Кара, докато му помагаше да пристегне навеса, от време на време пъха дланите си под мишниците. Само Виктор с нищо не показваше, че му е студено. Ричард си го обясни с вътрешния гняв, който вероятно изпитваше ковачът и който караше кръвта му да кипи във вените.
— Вие тримата легнете да поспите — каза Виктор, щом Ричард приключи с навеса. — Ако нямате нищо против, ще остана на пост. И бездруго не ми се спи.
По спотаения гняв в гласа на приятеля си Ричард разбра, че Виктор няма да може да мигне още доста дълго време. Разбираше горчивата му болка. Докато стои на стража, човекът щеше да си блъска главата какво ще обяснява на майката на Феран и на роднините на другите мъже.
Ричард отпусна приятелска ръка на рамото му.
— Нямаме представа с какво си имаме работа. Ако чуеш или видиш нещо необичайно каквото и да е — не се колебай да ни събудиш. И не забравяй да влезеш вътре и да поспиш на свой ред. Утре ни чака дълъг път. Нужна ни е сила.
Виктор кимна. Ричард проследи с поглед как ковачът намята пелерината си и се изкатерва върху плочата на навеса, откъдето щеше да има най-добра видимост. Запита се дали нещо би се променило, ако ковачът бе останал с хората си. Веднага след това се сети за разцепените дънери, дълбоките ями в пръстта, издълбани с такава сила, че имаше преобърнати огромни камъни и изтръгнати дебели корени. Пред очите му изплува споменът за разкъсаните кожени ризници, натрошените кокали, разпарчетосаните тела. Радваше се, че Виктор не се оказа там по време на атаката. Дори тежък боздуган, развъртян от здравите ръце на майстор ковач, не би попречил на силата, помела всичко по пътя си.
Ничи допря ръка до челото на Ричард, за да види дали има температура.
— Нужна ти е почивка. Тази вечер няма да стоиш на пост. Ние тримата ще се сменяме.
Ричард понечи да възрази, но знаеше, че тя е права. Прецени, че не е време за спорове, и просто кимна. Кара, явно готова при нужда да заеме страната на Ничи, извърна глава.
В припадащия мрак се чу дрезгав звук, който постепенно се извиси до пронизително цвърчене. Сега, когато вече бяха приключили с приготовлението на навеса, нямаше как да не му обърнат внимание. Сякаш цялата гора бе оживяла в трескава активност. Ничи най-сетне го чу и се огледа стреснато.
— Що за звук е това? — смръщи чело тя.
Ричард отлепи от ствола на близко дърво нещо като празна торбичка. Из цялата гора можеха да се видят такива бледо жълтеникави люспици с големината на човешки палец.
— Цикади — отвърна Ричард и превъртя в ръката си одеждата, в която някога бе живял този горски обитател. — След като се излюпят, от тях остава това.
Ничи мярна празната люспа в ръката му, после обиколи с поглед и другите, които бяха залепнали по околните дървета.
— Почти целият ми живот премина в градове и под покрив, но откакто напуснах Двореца на пророците, прекарвам доста време сред природата. Тези насекоми сигурно се срещат само тук. Не си спомням някога да съм ги виждала… и чувала.
— И не би могла. За последно съм ги виждал като малък. Този вид цикади се показват от подземните си скривалища веднъж на седемнайсет години. Остават в гората едва няколко седмици, докато трае размножителният им период и снесат яйцата си. После се скриват обратно и няма да ги видим още седемнайсет години.
— Сериозно? — попита Кара, изпружила глава назад. — На седемнайсет години? — Замисли се за миг и се втренчи в Ричард. — Дано да не ни будят.
— Живеят на огромни рояци, поради което създават уникален и незабравим звук. Носят се на облак из гората и песента им се излива като вълна. В тиха нощ може да ви се стори оглушителна, но — ако щете, вярвайте — действа като вълшебна приспивна песен.
Доволна да разбере, че шумните животинки няма да разстроят съня и, Кара се пъхна под навеса.
Ричард си спомни собствената си почуда, когато се бе разхождал с дядо си в гората и Зед му показа новоизлюпените същества и му обясни, че жизненият им цикъл е организиран на периоди от по седемнайсет години. За Ричард, тогава момче, това бе истинско чудо. Зед му каза, че когато следващия път ги види, вече ще е станал голям мъж. Ричард помнеше колко удивително му се бе сторило всичко това и как си обеща, че следващия път, когато ги види, ще прекара колкото се може повече време в наблюдение на тези редки същества.