Выбрать главу

Втора глава

ДАЛЕЧНИЯТ ВОЙ НА ВЪЛК събуди Ричард от мъртвешки сън. Самотният глас отекна над планините, но не получи отговор. Ричард лежеше настрани, обгърнат от призрачната светлина на лъжливо утро, лениво заслушан, притаен в очакване на ответен вой, който така и не се чу.

Колкото и да се мъчеше, явно не можеше да задържи очите си отворени за повече от един кратък миг, колкото да изтупти сърцето му, камо ли да събере енергия, достатъчна, за да повдигне глава. В мъглявината на сумрака като че се поклащаха уродливи клони. Странна работа — да го събуди нещо толкова обикновено като далечен вълчи вой.

Спомни си, че третата нощна смяна се падна на Кара. Сигурно всеки момент ще дойде да ги събуди. С неистово усилие събра сили, за да се обърне на другата страна. Прииска му се да докосне Калан, да я прегърне, да заспи отново близо до нея и да прекарат заедно оставащите им няколко минути до събуждането. Но мястото до него се оказа празно.

Калан я нямаше.

Къде може да е? Къде ли е отишла? Може да се е наспала и да е отишла при Кара да си побъбрят.

Ричард седна. Инстинктивно провери дали мечът му си е на мястото. Пръстите му бяха посрещнати от успокояващото усещане за гладкост на ножницата, съчетано с релефната повърхност на ефеса. Мечът лежеше на земята до него.

Ричард долови тихия ромон на бавен, напоителен дъжд. Спомни си, че поради някаква причина се бе надявал да не завали.

Но след като вали, защо не усеща дъжда? Защо лицето му е сухо? Защо по земята наоколо няма нито капка?

Изправи се и разтърка очи, опита се да дойде на себе си, да проясни замъгленото си съзнание и да събере разпилените си мисли. Взря се в мрака и разбра, че не се намира под открито небе. На слабата сивкава светлина, която се процеждаше през едничкото прозорче, видя, че лежи в запусната стая. Миришеше на влажно дърво и гнилоч. Мазилката на отсрещната стена беше олющена, в долния и край се виждаше огнище с тлеещи въглени. От едната страна над пещта беше окачена опушена дървена лъжица, на пода край другата бе опряна доста проскубана метла. С изключение на това, в стаята нямаше други лични вещи, които да подскажат що за хора живеят тук.

До зазоряване имаше още време. Ритмичното тропотене на дъждовните капки по покрива беше залог, че през този студен и влажен ден няма никакъв шанс за слънце. Освен през няколкото дупки на тавана вода се процеждаше и покрай комина, така че мърлявата мазилка придобиваше още по-окаян вид.

Видът на стените, огнището и тежката дървена маса пробуди в главата му откъслечни спомени.

Тласкан от необходимостта да разбере къде е Калан, Ричард се изправи, олюлявайки се, лявата му ръка инстинктивно се притисна в болезнената област встрани на гърдите, другата му ръка намери опора в ръба на масата.

Чула раздвижване в сумрачната стая, Кара трескаво скочи от един стол наблизо.

— Господарю Рал!

Той видя, че мечът му лежи на масата. Но нали си помисли…

— Господарю Рал, ти се събуди! — Въпреки недостатъчната светлина Ричард забеляза триумфалното изражение на Кара. Не пропусна да обърне внимание и на факта, че е облечена с червената си кожена униформа.

— Чух вълчи вой и се събудих.

Кара поклати глава.

— Аз седях ето тук, будна, и те наблюдавах. Никакъв вълк не е вил. Сигурно си сънувал. — Усмивката се върна на лицето и. — Изглеждаш по-добре!

Той си спомни, че не можеше да си поеме дъх, че не му достигаше въздух. Реши да опита и вдиша енергично — никакъв проблем. Призракът на ужасната болка все още витаеше в спомена му, но усещането избледняваше.

— Да, мисля, че съм добре.

В съзнанието му нахлуха разпокъсани спомени. Видя се да седи сам, неподвижен, облян от демоничните първи лъчи на зората, когато откъм дърветата се изля огромната черна вълна на Императорския орден. Не можеше да забрави дивия им устрем, застрашително вдигнатите оръжия. Последва дъжд от стрели, продължиха да прииждат хора.

Ричард повдигна предната част на ризата си и огледа тялото си — нямаше рана и това му се стори странно.

— Ризата ти е съсипана — заобяснява Кара, забелязала обърканото му изражение. — Ние те изкъпахме, избръснахме те, после ти облякохме чиста риза.

Ние. Местоимението се извиси над всички други думи в съзнанието му. Ние. Кара и Калан. Сигурно това има предвид.

— Къде е тя?

— Кой?

— Калан — отвърна той и се отдалечи от масата. — Къде е?

— Калан ли? — Лицето и се изкриви в предизвикателна гримаса. — Коя е Калан?

Ричард въздъхна облекчено. Кара едва ли щеше да го баламосва така, ако с Калан се беше случило нещо — в това беше убеден. На мястото на ужаса му се плъзна приятно топло чувство на облекчение, примесено с лека умора. Значи Калан е в безопасност.