Ричард разбра прекрасно неизказаното продължение на думите и — че е по-добре да зареже безсмислените си блянове за Калан и да се съсредоточи изцяло върху опасното ново творение на Джаганг.
— Трябва да открия Калан — рече той тихо, но с категоричност, която не търпеше възражение.
— Ако си мъртъв, няма да можеш да направиш каквото и да било — не се стърпя Ничи.
Ричард свали ремъка на меча си през главата. Подпря лъскавата ножница на Меча на истината на скалата.
— Виж, изобщо не сме сигурни, че съществото, което разгроми онези мъже в гората, е същото, за което говориш.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, след като ме намира, когато използвам дарбата си, защо нападна другите, а не мен? Вярно, мястото го уцели — именно там призовах дарбата си. Но цели три дни преди днешното нападение. Ако това същество ме разпознава по използването на дарбата ми, защо ще напада онези момчета?
— Може да се е заблудило, че си с тях? — предположи Кара.
— Възможно е, защо не — кимна Ничи.
— Да, сигурно е възможно, но ако наистина ме разпознава по използването на дарбата ми, а и ти на свой ред си го улеснила, като си му дала възможност да усети вкуса на кръвта ми, тогава не е ли по-логично да предположим, че е знаело, че не съм сред онези мъже?
— Не знам — сви рамене Ничи. — Възможно е, като си отключил дарбата си, да си го призовал в района, в който се намираш. А когато си престанал да я използваш, звярът да е останал сляп за теб, така да се каже. И толкова да се е вбесил, задето те изпусна, че да е изгубил контрол и да е започнал да коли наред, каквото му попадне пред погледа. Ако е така, предполагам, че му е необходимо отново да използваш дарбата си, за да те локализира пак. Да не забравяме, че вече е доста близо.
— Но нали Сестрата ти е казала, че използвам ли дарбата си, то ще ме познае. В такъв случай не вярвам да се налага да го правя втори път, за да разбере къде се намирам.
— Може би вече те познава — предположи Ничи, — но му е нужно още време, за да стигне до теб. А след като веднъж те е разпознало, е достатъчно просто да използваш дарбата си още веднъж, за да се нахвърли отгоре ти.
Звучеше доста плашещо.
— Предполагам, че в случая е по-добре, че не съм свикнал да разчитам на дарбата си.
— По-добре е да се постараеш да оставиш на нас задължението да се грижим за безопасността ти — сопна му се Кара. — Не мисля, че трябва да рискуваш да отключиш неволно дарбата си по какъвто и да е начин.
— Боя се, че Кара е права — потвърди Ничи. — Не мога да твърдя със сигурност, че съществото вече познава вкуса на кръвта ти, но знам какво ми каза Сестрата: ако използваш дарбата си, то ще те намери. Докато звярът те преследва и докато не научим повече за него и не елиминираме заплахата, не бива да прибягваш до дарбата си за нищо на света.
Ричард се съгласи с кимване. Не знаеше дали това изобщо е възможно. Не беше специалист в призоваването на дарбата си, но в същото време нямаше и представа как да предотврати отключването и. Тя се събуждаше от гнева му и откликваше на определена негова нужда. Не беше запознат с точните условия, които предразполагаха към изява на способността му — просто се случваше. Макар че имаше смисъл в предупреждението им да не използва дарбата си, той не бе убеден, че може да я контролира до такава степен, че да не и позволи да се появи, ако обстоятелствата го наложат.
Хрумна му и друга плашеща мисъл. Възможно бе звярът да го е открил и да знае точното му местонахождение. И да е избил момчетата на Виктор просто за да утоли жаждата си за кръв. Сега може би дебнеше някъде в гората, възползвайки се от песента на цикадите, за да заглуши шума от стъпките си, и се приближаваше към тайното им леговище.
Ничи не откъсваше поглед от Ричард. Докато той обмисляше безрадостните им перспективи, тя за пореден път вдигна ръка на челото му.
— Няма да е зле да починем — рече, след като отпусна ръката си. — Трепериш от студ. Опасявам се, че в твоето състояние лесно може да вдигнеш температура. Легни. Не ни остава друго, освен да се топлим взаимно. Но преди всичко трябва да изсъхнеш, защото иначе никога няма да се стоплиш.