Ричард я предупреди за четиримата мъже, които бе видял да я преследват.
— Ще ми помогнеш ли? — попита тя.
— Да — чу се да казва той, още преди в главата му да се е оформила ясна мисъл.
Никога, нито за миг не бе съжалявал за взетото решение. Сега тя се нуждаеше от помощ.
Последната му мисъл, преди да потъне в неспокоен сън, бе за Калан.
Девета глава
АН ТРЕСКАВО ЗАКАЧИ ТЕНЕКИЕНИЯ ФЕНЕР на куката пред вратата. Съсредоточи своя Хан в нагорещено топче и той затрептя като малко пламъче над обърнатата и нагоре длан. Пристъпи в стаичката и внимателно доближи огънчето до фитила на свещта, която видя на масата. Щом свещта пламна, Ан затвори вратата.
Мина доста време, откакто за последен път бе получавала съобщение в дневника си. Нямаше търпение да го прочете.
Стаята бе оскъдно обзаведена. Грубо варосаните стени бяха без прозорци. Освен дървения одър имаше само маса и стол с вертикална облегалка. Това и бе едновременно и спалня, и удобен молитвен храм — място, където Ан да се усамоти, да остане насаме с мислите си, да се помоли. Тук можеше на спокойствие да отгърне дневника си.
На масата бе оставена чинийка, в която имаше парче сирене и разрязан плод. Сигурно и я бе донесла Дженсън, преди да отиде с Том да погледат луната.
Колкото и да остаряваше, Ан винаги изпитваше неописуемо вътрешно блаженство да види искрата на любовта в погледа на двама души. Всички влюбени си мислят, че се справят добре в укриването на чувствата си от другите, но обикновено нещата са толкова очевидни, че сякаш на челата на двамата греят ярки звезди.
Понякога Ан съжаляваше, че не бе имала достатъчно време, за да се наслади на това чувство с Натан, да се отдаде на най-естествените и простички човешки чувства. Но от един Прелат не се очакваше да се поддава на подобни изблици.
Сепна се. Защо ли си бе решила така? Не помнеше някога да са я учили, че ако някога бъде избрана за Прелат, трябва непременно да крие чувствата си. Вярно, може би околните не биха приели подобно поведение с възторг. Добрият Прелат би трябвало да всява страх и респект дори само с поглед. Нямаше представа откъде го е научила, но се бе придържала към това правило през целия си живот на този пост и се бе справяла отлично.
Може би в назначаването и за Прелат имаше пръст самият Създател и именно Той бе възпитал у нея правилното отношение към поста, който заемаше. Понякога работата и липсваше.
Имаше и още нещо — Ан не си бе позволявала да признае чувствата си към Натан дори пред самата себе си. Той беше Пророк. Докато тя изпълняваше длъжността Прелат на Сестрите на светлината и Дворецът на пророците официално бе под нейно ръководство, Натан беше неин затворник. Е, тогава не наричаха нещата с истинските им имена, уж за да не звучи толкова грубо. Но както и да го наричаш, затворът си е затвор. Открай време битуваше мнението, че пророците са твърде опасни, за да бъдат оставени да се разхождат свободно по земята, сред обикновените хора.
Като го затвориха зад решетките още от ранна възраст, Сестрите му отрекоха правото на свободна воля, приемайки предварително, че Натан е злонамерен и ще остане такъв дори никога да не получи възможност да направи съзнателен избор за собствените си действия. Обявиха го за виновен, без да му кажат какво престъпление е извършил. Това бе остаряло и безумно схващане, но за жалост Ан се бе придържала към него почти през целия си живот. Изобщо не искаше да се замисля какво говори това за нея.
Сега, когато двамата с Натан вече бяха на години и бяха открили сърцата си един за друг — подобно нещо и се бе струвало немислимо и невъзможно, — отношенията им едва ли биха могли да се опишат като екстравагантно привличане. Вярно, през по-голямата част от живота си тя се бе възмущавала от лудориите и поведението на Натан и се бе грижила той да не сваля яката около врата си и да не напуска килията си в двореца. По този начин си осигуряваше вечното му непокорство, откъдето пък произтичаше постоянният гняв на Сестрите спрямо него. Това го подтикваше да се държи още по-неуправляемо — и така всичко се въртеше в един порочен кръг.
Но каквато и врява и суматоха да създаваше Натан, в поведението му винаги бе имало нещо, което караше Ан да се усмихва вътрешно. Понякога той бе същинско дете — дете на близо хиляда години; дете, което упражнява професията на магьосник; дете, родено с пророческа дарба. Бе достатъчно един Пророк да отвори устата си пред непросветените маси, да им каже какво вижда за бъдещето, за да избухне бунт в най-лекия случай или война в най-тежкия. Поне такива бяха опасенията в двореца.
Макар да бе гладна, Ан бутна чинията със сиренето и плодовете встрани. Яденето ще почака. Сърцето и тръпнеше в очакване на новини от Вирна.