Седна и придърпа стола си към грубата дървена маса, после извади малката книжка и запрелиства страниците, докато не попадна на съобщението. Стаята беше схлупена и мрачна. Ан примижа, за да различи по-добре написаното. Накрая се наложи да придърпа още малко лоената свещ.
Скъпа моя Ан, започваше Вирна, надявам се писмото ми да ви завари в добро здраве — както тебе, така и Пророка. Не съм забравила, че според теб Натан доказа, че може да даде ценен принос към каузата ни, но продължавам да се притеснявам от близостта ти с този човек. Надявам се сътрудничеството му да не е придобило негативни оттенъци, откакто се чухме за последно. Признавам, че ми е трудно да си го представя в ролята на помощник без яката около шията му. Разчитам, че проявяваш нужната бдителност и внимание. Никога не съм имала вяра на Пророка — особено на усмивката му!
Ан не се въздържа и се усмихна. Разбираше прекрасно тревогите на Вирна, но знаеше, че никой не познава Натан като нея. Вярно, че понякога създаваше проблеми по-бързо от банда хлапетии, изтърсили на масата купчина жаби, но в крайна сметка след всичко преживяно, след тези дълги векове, през които бе познавала Пророка, наистина нямаше човек, с когото да се чувства по-близка.
Ан въздъхна и отново съсредоточи вниманието си към писмото в дневника.
Бяхме доста ангажирани около отблъскването на ордите на Джаганг при проходите на Д’Хара, но в крайна сметка важното е, че постигнахме успех. Ако си там, Прелате, моля те, отговори ми.
Ан смръщи чело. Как е възможно да съществува човек като Джаганг, който толкова успешно да поддържа могъща и мотивирана армия от последователи, да погубва и потъпква свободната човешка воля? Тя нетърпеливо придърпа свещта по-близо до себе си. Всъщност сега, когато зимата свърши и пукна пролет, изпитваше още повече яд спрямо Джаганг.
Пътешественикът по сънищата беше търпелив враг. Неговите хора бяха от далечния юг на Стария свят и не бяха свикнали със студените зими в разположения на север Нов свят. Мнозина не издържаха на суровите условия, още много пъти по толкова бяха повалени от епидемии, плъзнали из зимните им лагери. Въпреки многото жертви, които взе зимата, болестите и редица други фактори, от юг непрекъснато бълваха нови и нови орди. Каквото и да се случеше, армията на Джаганг не губеше числеността си. Но с колкото и многочислена армия да разполагаше, изкусният пълководец не прахосваше хората си в обречени на неуспех зимни военни походи. Не че го интересуваше животът на самите войници. По-скоро го водеше неистовото му желание да завладее Новия свят. Затова предприемаше военни походи само тогава, когато времето позволяваше. Джаганг не поемаше безсмислени рискове. Той смазваше врага си бавно, сигурно и безапелационно. За него имаше значение да покори света, не го интересуваше колко време би отнело това. Гледаше на живия свят през ценностната призма на Братството на ордена. Животът на отделния индивид, включително и неговият, нямаше значение. Важен бе само приносът, който можеше да направи конкретният човек към каузата на Ордена.
При положение, че в Новия свят бе нахлула толкова многочислена вражеска войска, съдбата на Д’Харанската империя зависеше от следващата крачка на пътешественика по сънищата. Вярно, д’харанските сили бяха страхотни, но със сигурност не биха могли да се опълчат, камо ли да отблъснат цялата тежест на сякаш безчетните войски на Императорския орден. Поне не преди Ричард да направи нужното, за да обърне хода на войната в правилната посока.
Според пророчеството Ричард бе „камъкът в езерото“, с други думи, той причиняваше вълните, които се разпространяваха навсякъде, влияеха върху всичко. В редица различни пророчески текстове и по различен начин бе посочено, че шансът за победа съществува само при положение, че Ричард застане начело в битката.
Ако не ги поведеше в тази последна битка, всичко щеше да бъде загубено.
Усетила внезапна болка в слънчевия сплит, Ан притисна с юмрук мястото, извади писалката от гръбчето на дневника, чиято съответстваща половина от чифта носеше Вирна.
Тук съм, Вирна, написа тя, но сега ти си Прелатът. Ние с Пророка отдавна сме мъртви.
Ан и Натан бяха принудени да прибягнат до тази измама, за да имат възможност да спасят живота на мнозина. На моменти на Ан и липсваше работата и като Прелат и обкръжението на Сестрите. Тя бе силно привързана към много от тях — всъщност към всички, които не бяха преминали в редиците на Сестрите на мрака. Изгарящата болка на това предателство, което бе не само към нея, а и към самия Създател, никога нямаше да изтлее.