Отсъствието на тази вродена частица от дарбата не само създаваше имунитет срещу всяка магия, ами правеше хората като Дженсън невидими за силата на дарбата — тъй като те не можеха да си взаимодействат с нещо, което не съществува за тях.
Беше достатъчно дори само единият родител да е роден без искрицата на дарбата, за да се предаде тази особеност и на детето. В един момент хората, родени без дарбата, бяха прокудени в отдалечена и строго охранявана земя, за да бъде запазена дарбата в човешкия род. Това решение без съмнение беше ужасно, но иначе искрицата на дарбата би изтляла и угаснала.
Тъй като пророчеството е вид магия, то също е сляпо за този вид хора. В никоя книга от никоя епоха не се споменаваше нито дума за тях, нито пък за бъдещето на човешкия род и магията сега, когато Ричард откри родените без дарбата и сложи край на изгнаничеството им. Никой не би могъл да каже какво ще се случи оттук насетне.
Ричард по принцип нямаше много вяра на пророчествата. Въпреки че много от тях бяха свързани пряко с него, той не приемаше информацията в тях за чиста монета. За него вярата в свободната воля беше над всичко. Не беше привърженик на идеята, че животът му може да е предопределен.
Всичко в живота, включително и магията, се стреми към равновесие. В известен смисъл проявлението на свободната воля на Ричард се явяваше равновесната сила на съществуването на пророчествата. Смущаващото обаче беше, че тази свободна воля го превръщаше в непредвидима карта дори в пророчествата, в които той бе главно действащо лице. Ричард представляваше хаосът в подредеността, безредието в реда, беше своенравен като мълния. И въпреки това бе направляван от истината и воден от разума — не от случайни капризи, не от своеволие. Фактът, че той бе хаос в пророчеството и в същото време личност, водена от здрав разум, за Ан бе пълна загадка.
Тя се тревожеше сериозно за него, понеже подобни противоречиви страни на родените с дарбата можеха да отключат различни видове заблуди. А точно сега най-малко им трябваше объркан и подвластен на илюзиите си водач.
Но всичко това бе на теория. Основният проблем беше, че докато все още имат време, трябваше да намерят начин да го накарат да повярва в каузата, за която е предопределен, и да изпълни предназначението си. Ако някой се провали, независимо дали те или той, всичко щеше да е напразно.
Отгоре на всичко новините от Вирна надвиснаха над главата и като смъртоносна сянка.
Забелязал светлинката от фенера им, Том изплува от мрака и се спусна през високата трева да ги посрещне.
— Ето те и теб — рече на Ан. — Натан ще се радва, че най-сетне дойде. Ела да ти покажа пътя.
Доколкото успя да види на жълтеникавата светлина на фенера, лицето на Том изглеждаше тревожно.
Едрият Д’Харанец ги поведе през гробището, минаха покрай групичка гробове с могили, опасани с камъни. Явно бяха по-нови, защото всички останали бяха обрасли с буйна висока трева, която бе погълнала не само гробовете, но и камъните, с които бяха обозначени. На едно място попаднаха на няколко малки гранитни паметни плочи. Някои от гробовете бяха белязани с най-обикновени дъски с издълбани върху тях имена. Повечето такива плочи отдавна се бяха превърнали в прах и сега по-голямата част от гробището приличаше на запустяло поле.
— Знаеш ли какви са тези едри насекоми, дето вдигат толкова отвратителен шум? — обърна се Дженсън към Том.
— Не знам точно, за пръв път ги виждам. Ама изведнъж плъпнаха навсякъде.
— Това са цикади — усмихна се Ан.
— Моля? — смръщи чело Дженсън.
— Наричат се цикади. Няма как да си ги виждала. Когато са се излюпвали предишния път, сигурно още си била в пелени, твърде млада си, за да ги помниш. Жизненият цикъл на тези насекоми е седемнайсет години.
— Седемнайсет години! — възкликна Дженсън. — Искаш да кажеш, че се появяват веднъж на седемнайсет години?
— Като по часовник. След като женските бъдат оплодени от тези шумни приятелчета, ще снесат яйцата си в клоните. Когато яйцата се излюпят, нимфите ще паднат от дърветата, ще се заровят в земята и няма да се появят цели седемнайсет години. А после животът им на възрастни индивиди ще бъде съвсем кратък.
Дженсън и Том крачеха през гробището, като продължиха да възклицават удивено. На слабата светлина на фенера Ан не виждаше почти нищо, освен тъмните силуети на дърветата, които се поклащаха при откъслечните пориви на вятъра. Докато тримата тихо се промъкваха през гробището, цикадите не преставаха да огласят околния мрак. С помощта на Хана си Ан се опита да разбере дали в близост няма още някой, но не усети друг освен Том и още един човек по-надалече — несъмнено Натан. Дженсън бе невидима за Хана на Прелата.