Също като Ричард Дженсън беше дъщеря на Мрачния Рал. Раждането на хора като нея бе неочакван и случаен страничен ефект от магията на връзката, която носеше в себе си всеки Господар Рал. В древни времена, когато родените без дарбата започнали да се разпространяват, било взето решение те да бъдат прогонени в забравената земя Бандакар. След това всички потомци на Господаря Рал, у които не била регистрирана искрицата на дарбата, били екзекутирани.
За разлика от всички предишни Господари Рал, Ричард бе на върха на щастието си да установи, че има сестра. Той никога не би позволил тя да бъде осъдена на смърт само защото се е родила такава, каквато е. Нито би допуснал тя и хората като нея да бъдат прокудени в изгнание.
Макар Ан да бе прекарала вече доста време в компанията на тези хора, все още не можеше да свикне със смущаващото им в някои отношения присъствие. Дори в непосредствена близост до такъв човек нейният Хан се опитваше да я убеди, че до нея всъщност няма никой. Беше като един вид смущаваща слепота, загуба на сетиво, на което бе свикнала да разчита.
Дженсън крачеше с огромни крачки, за да не изостава от Том. За да ги следва, Ан подтичваше.
След малко заобиколиха невисока могила и пред очите им се извиси каменен паметник. Светлината на фенера освети квадратния постамент, който бе висок почти колкото Ан, но по-нисък от Дженсън. Грубият камък бе очукан от стихиите, зацапан от времето. Ако някога повърхността му е била полирана, вече не личеше. Светлината се плъзна над него и разкри тъмни петна, наслоени от годините, както и жълтеникави лишеи с неправилна форма. Върху внушителната основа беше поставена голяма резбована урна, украсена с изваяни от камък гроздове. Натан обичаше грозде.
Том продължи да върви, докато заобиколиха постамента. Ан с изненада установи, че тежкият камък е изместен от основата си.
Щом минаха отзад, видяха изпод камъка да се процежда треперлива светлинка.
Стори и се, че целият паметник е поместен встрани и сега под него се виждаха стръмни стъпала, които се врязваха дълбоко в земята и потъваха към меката светлина.
Том ги изгледа многозначително.
— Той е долу.
Дженсън се наведе и надзърна в дупката.
— Натан е там долу? Слязъл е по стълбите?
— Боя се, че да.
— Какво е това място? — попита Ан.
Том сви рамене и се усмихна извинително.
— Нямам никаква представа. Изобщо не знаех, че е тук, допреди малко, когато Натан ми каза къде да го намеря. Заръча да те изпратя долу веднага, щом пристигнеш. При това звучеше доста припрян. Не иска никой да знае за съществуването на това място. Каза да стоя на пост и да не пускам пиле да прехвърчи над гробището. То, не че някой напира да идва, особено нощем… Бандакарците не се отличават с приключенски дух.
— За разлика от Натан — промърмори Ан и потупа Том по мускулестата ръка. — Благодаря ти, моето момче. Най-добре да послушаш Натан и да застанеш на стража. А аз ще сляза да видя каква е тая работа.
— Идвам с теб — рече Дженсън.
Единайсета глава
ПОДТИКВАНА ОТ ЛЮБОПИТСТВО И ТРЕВОГА, Ан припряно заслиза по стръмните стъпала. Дженсън я следваше по петите. Стигнаха до площадка, вляво от която имаше друго стълбище. При третата площадка завиха още веднъж наляво и се спуснаха по поредното дълго стълбище. Прашните каменни стени бяха потискащо близо една до друга. Таванът падаше ниско, дори за миньонче като Ан. Дженсън се бе препънала почти одве. Ан имаше чувството, че е всмукана от пастта на гробището и се спуска към огромния му търбух.
Щом стигнаха най-долната площадка, тя спря и ококори очи в почуда. Дженсън подсвирна от удивление. Пред тях изплува не тъмница, а продълговато помещение със странна усукана форма, каквато Ан никога не бе виждала. Стените се виеха зигзагообразно, като всяка държеше своя независима посока. Част от стените бяха измазани. Следвайки странните си чупки, цялата стая се губеше в далечината и изчезваше зад заострени ъгли.
Мястото изглеждаше едновременно хаотично и подредено, от което Ан се почувства особено. Тъмните ниши, които се виждаха тук-там в измазаните стени, бяха изрисувани в синкави символи и украсени с орнаменти, които на места се бяха олющили. На места имаше и части от думи, но бяха твърде древни и избледнели, за да бъдат разчетени без специално взиране. В няколко от многобройните ъгълчета се виждаха стари дървени маси, потънали в прах, а над тях — етажерки с книги.
От тавана висяха мъртвешки неподвижни паяжини, сякаш замислени като украса на скритата под гробището стая. По масите и в някои от празните ниши бяха разположени десетки свещи, чиито пламъци озаряваха мястото с призрачна светлина, идеща като че от друг свят. Сякаш на това място периодично се сбираха всички обитатели на гробището над главата на Ан, за да обсъждат важни за мъртвите въпроси и да приветстват нови членове в своя вечен орден. Зад фините пелени от натежали от прах паяжини, между четири масивни маси, придърпани една към друга, стоеше Натан. Около него бяха пръснати множество разтворени книги.