— А, ето те и теб — обади се Пророкът иззад книжната си цитадела.
Ан хвърли кос поглед към Дженсън.
— Нямах представа, че тук, долу, има подобно място — отвърна младата жена в отговор на незададения въпрос, увиснал на езика на Ан. В сините и очи танцуваха отблясъци от свещта. — Изобщо не знаех, че съществува.
— Мисля, че в последните няколко хиляди години никой не е стъпвал тук. — Ан се огледа. — Как ли го е открил?
Натан затръшна книгата, в която се взираше, и я остави на купчината зад него. Обърна глава и дългата му права бяла коса обърса широките му рамене. Хлътналите му лазурносини очи се вторачиха в Ан.
Тя разбра отправеното и мълчаливо послание. Обърна се към Дженсън.
— Защо не излезеш да почакаш с Том, скъпа. Сигурно човек се чувства доста самотен да стои на стража в гробище.
Дженсън изглеждаше разочарована, но явно разбираше колко е важно за тях да бъдат оставени да си вършат работата на спокойствие. Усмихна се.
— Разбира се. Ще бъда горе, ако имате нужда от нещо. Щом звукът от стъпките на Дженсън заглъхна по каменното стълбище и се превърна в далечен шепот, Ан огледа завесите от паяжини.
— Какво е това място, Натан?
— Не е нужно да шепнеш. Виждаш ли как стените се извиват в невероятни ъгли. Ехото не може да излезе оттук.
Ан с изумление установи, че наистина е прав. Обикновено в каменни помещения се получаваше потискащо ехо, но в тази усукана стая бе тихо като в гроб.
— Формата на това място ми е странно позната.
— Укриващо заклинание — небрежно отвърна пророкът.
— Моля? — смръщи чело Ан.
— Конфигурацията на цялото помещение е във формата на укриващо заклинание. — Видял озадачения и поглед, той описа кръг с ръце. — Формата на заклинанието не се определя от разположението на цялото място, от разпределението на стаите и посоката на различните коридори и коридорчета — както е в Народния дворец. По-скоро заклинанието е в самата линия на стените, сякаш великан е начертал заклинанието на земята, след което просто е издигнал стените. Тъй като стените са еднакво дебели, формата на заклинанието се повтаря и отвън, което подсилва въздействието на цялата схема. Доста умно решение.
За да работи, такова заклинание вероятно е било начертано с кръв и човешки кости. Специално тук явно не е имало недостиг на материали.
— Определено някой си е създал доста работа — отрони Ан, като огледа за пореден път помещението. Вече започваше да свиква и да разпознава определени форми и ъгълчета. — И за какво точно се използва?
— Не съм съвсем сигурен — призна той с въздишка. — Не знам дали намерението е било книгите да бъдат погребани с мъртвите за вечни времена, дали просто са били скрити или е имало друга цел. — Натан я повика с ръка. — Насам. Искам да ти покажа нещо.
Ан го последва в зигзагообразното помещение, направиха няколко завоя, минаха покрай още няколко етажерки с прашасали книги, докато накрая не стигнаха до едно място с по три ниши от всяка страна. Натан се подпря на стената.
— Погледни тук. — Дългият му пръст се заби ниско долу, сочейки отвор, издълбан в основата на каменната стена.
Ан спря и надзърна. Вътре бе положено тяло.
Всъщност от него бе останал само скелет, облечен в прашни дрипи. Около кръста се виждаше кожен колан, през рамото бе препасан ремък. Ръцете бяха скръстени на гърдите. На врата висяха златни накити. Един от медальоните блестеше — явно Натан го бе взел да го разгледа отблизо и бе изтрил наслоения прах.
— Да имаш представа кой може да е това? — попита тя, докато се изправяше, за да скръсти ръце на гърдите си.
— Мисля, че е бил Пророк — отвърна Натан в ухото и.
— Нали каза, че нямало нужда да шепнем.
Той повдигна вежда и се изпъна в цял ръст.
— Тук има погребани още доста хора. — Махна с ръка към тъмнината. — Ей нататък.
Ан се зачуди дали и те са пророци.
— А книгите?
— Пророчески — пак шепнешком отвърна той. Тя смръщи чело и погледна назад към изхода.
— Пророчески ли? Всичките? Искаш да кажеш, че всичките тези книги съдържат пророчества?
— Повечето.
Тя усети как я обзема въодушевление. Пророческите книги бяха изключителна ценност. Най-редки скъпоценности. Те можеха да предложат напътствия, да дадат необходими отговори, да им спестят напразни усилия, да запълнят празнини в познанието им. Сега повече от когато и да било се нуждаеха от подобни отговори. Имаха нужда от допълнителна информация за последната битка, в която се очакваше да ги поведе Ричард.