Из претъпканите улици в околностите на града във всички посоки се движеха каруци, карети и хора. Търговията явно беше в разгара си и се развиваше дори по-добре, отколкото при последното посещение на Ричард в Алтур’Ранг. Някои от хората познаваха Виктор, други — Ничи. От бунта насам и двамата играха основна роля в града. Голяма част от жителите познаваха и Ричард — било то, защото бяха присъствали на избухването на революцията, било то, защото бяха запомнили меча му. Оръжието бе уникално и никой не би пропуснал да забележи лъскавата му ножница от злато и сребро, особено пък, ако живее в Стария свят, под сивото и монотонно управление на Императорския орден.
Хората им се усмихваха, поздравяваха ги, като докосваха с ръце шапките си или им кимаха приятелски. Кара се взираше подозрително във всяка усмивка, която получаваха.
Ако Ричард не бе зает с по-сериозни и важни за него мисли, би се зарадвал неимоверно да види, че животът се е завърнал в Алтур’Ранг. За да се справи с важните проблеми, които имаше за разрешаване, му бяха нужни коне. Тъй като денят преваляше, докато намерят коне и провизии и се приготвят за път, щеше да е мръкнало. Макар и с неохота, се примири с мисълта, че ще трябва да прекарат нощта тук.
Мнозина от хората по шумните улици и пътища около града явно пътуваха за или от близки селища, а може би и от по-далеч. Докато преди време хората се стичаха в Алтур’Ранг, водени от отчаяната надежда да си намерят работа около строежа на двореца, сега прекрачваха градските порти, изпълнени с оптимизъм и вяра, че ще започнат своя нов свободен живот.
Освен стоки за търговия хората, които излизаха от града, разнасяха и мълвата за колосалните промени, настъпили след бунта. Те се превръщаха в многочислена армия, въоръжена с блестящото мощно оръдие на общата идея. В Алтур’Ранг животът на хората вече не се моделираше от страха им от Императорския орден. Благодарение на извоюваната лична свобода те можеха да живеят според желанията и нуждите си. Сега животът им не принадлежеше на другиго, освен на самите тях. Тирания можеше да бъде налагана с меч, но само ако силата успее да задуши тези волни идеи.
В крайна сметка само жестокостта би могла да наложи безразсъдството и безсмислието на саможертвата.
Ето защо Орденът бе принуден да изпрати най-безскрупулните си орди, за да стъпчат самата идея за свобода. Не го ли направеха, свободата щеше да се разпространява все по-нашироко и хората щяха да просперират. А случи ли се това, свободата ще триумфира.
Ричард забеляза, че из доскорошни забутани улички и кьошета бяха плъпнали нови кокетни сергии. Търговците предлагаха от пиле мляко — от всякакви зеленчуци до пакетирани дърва за горене и бижута. Продавачите в периферията на града настойчиво бутаха в ръцете на пътниците всякакви сирена, салами и хлябове. В по-централните части на града се обръщаше повече внимание на платове или кожени изделия.
Ричард помнеше деня, когато Ничи го доведе за пръв път в града. По онова време се чакаше с часове на огромни опашки за самун хляб, който често свършваше преди изобщо да са се доближили до вратата на магазина. За да могат всички граждани да си позволят хляб, пекарните се контролираха строго, а цените се регулираха от цяла армия комитети, съвети, профсъюзи и декрети. Никой не се замисляше за цената на съставките или труда. Цената се определяше според преценката за това колко биха могли да си позволят хората. И така, хлябът уж беше евтин, но никога не достигаше, както не достигаше и храната изобщо. За Ричард бе напълно необяснимо как могат да наричат нещо, което не се намира, евтино. Законите за изхранване на гладните водеха до все по-голямо разпространение на глада из улиците и мрачните кътчета на града. Истинската цена на алтруистичните идеи, от които се пръкваха подобни закони, бе гладът и смъртта. Хората, които възприемаха възвишените идеи на Ордена, бяха възмутително слепи за безкрайната мизерия и смърт, които причиняваха.
Сега хляб имаше в изобилие и гладът като че се бе превърнал в кошмарен спомен. Бе удивително да видиш как свободата бе донесла толкова много изобилие във всичко. Беше направо невероятно колко много усмихнати хора крачеха из улиците на Алтур’Ранг.
Против бунта се бяха обявили доста голям брой хора, които подкрепяха Императорския орден и искаха нещата да продължат по стария си начин. Мнозина смятаха, че хората са зли по природа и не заслужават нищо повече от мизерния си живот. Тези хора смятаха, че щастието и реализацията са нещо греховно, че отделният човек не може да направи живота си по-добър, без да причини зло на околните. Такива хора отхвърляха самата идея за лична свобода.