Ничи кимна в знак на съгласие.
— Статуята, която каменоделците изваяха след бунта.
Като гледаше статуята, Ричард усети как го пронизва сърдечна болка. Женствеността на изящните и форми, извивките, релефните мускули, които се очертаваха ясно под каменните одежди. Мраморната жена бе почти като жива.
— А откъде каменоделците взеха модела за статуята? — попита Ричард.
Двете го погледнаха неразбиращо. Свила пръста си на кука, Ничи отмахна кичур коса, който влажният вятър бе залепил за лицето и.
— Какво имаш предвид?
— За да изваят такава статуя, майсторите каменоделци обикновено я уголемяват от предварителен модел. Помните ли нещо за модела?
— Да — отвърна Кара и споменът озари лицето и. — Беше нещо, изваяно от теб.
— Именно — подкрепи я той. — Двамата с тебе заедно търсихме подходящото дърво, за да издялам от него малката фигурка. Ти ми намери ореховото парче дърво, което използвах. Растеше на склона точно над голямата алея. Орехът бе повален от прекършен от вятъра смърч. Ти беше с мен, когато отрязах парчето от падналото орехово дърво. Ти беше там, когато издялах малката фигурка. Двамата седяхме на брега на реката и разговаряхме с часове, докато работех.
— Да, помня как ти дялаше, докато седяхме сред природата. — Устните на Кара се разтеглиха в призрачна усмивка. — Е, и?
— Това беше край къщата, която построих в планината. Защо бяхме в планината?
Кара го погледна, озадачена от въпроса, сякаш отговорът бе толкова очевиден, че не си струваше да се изрече на глас.
— След като населението на Андерит гласува да остане на страната на Императорския орден, вместо да се присъедини към теб и Д’Хара, ти се отказа да ги поведеш на борба с Ордена. Каза, че не можеш да принудиш някого да желае свободата си. Че те трябва да направят своя избор, за да можеш ти да ги поведеш.
Изобщо не му беше лесно да разказва спокойно тези неща на жената, която би трябвало да ги знае не по-зле от него, но знаеше, че ако я кори или и се кара, нищо няма да постигне. Освен това разбираше, че явно нещо става, но беше сигурен, че Ничи и Кара не се заблуждават по своя воля.
— Това беше причината само отчасти — рече той. — Имаше обаче доста по-сериозна причина да се качим в непристъпните планини.
— По-сериозна причина ли?
— Калан бе пребита почти до смърт. Заведох я там, за да бъде на сигурно място и да може спокойно да се възстановява. Двамата с теб се грижихме за нея дълги месеци, опитвахме се да я спасим. Но тя не се възстановяваше. Чувстваше се вяла и отпаднала. Беше изгубила всяка надежда, че ще се оправи, че отново ще бъде, каквато е била.
Не можа да се насили да каже, че донякъде причината Калан да е на ръба да се откаже беше, че когато онези мъже я пребиха почти до смърт, тя загуби бебето, което носеше в утробата си.
— И значи ти си изваял нейна статуя? — попита Кара.
— Не съвсем.
Втренчи поглед в гордата белокаменна фигура, която се врязваше неумолимо в синьото небе. Ричард не бе имал намерение малката фигурка, която издяла, да прилича на Калан. Беше изваял тази статуя обърната срещу вятъра, с развени като криле поли, с отметната назад глава и излъчени гърди, с ръце, свити на юмруци покрай тялото, с извит на дъга гръб, готов да се противопостави на всяка сила, изпречила се на пътя и. Нямаше намерение статуята да прилича на Калан — по-скоро искаше да предаде усещането за нейното вътрешно аз.
Това не бе фигурка на Калан, а на нейната жива сила, на душата и. Великолепната статуя, която се извисяваше пред очите им, бе духът на Калан, затворен в камък. — Това е смелостта на Калан, нейното сърце, нейната доблест, упоритостта и. Ето защо нарекох тази статуя „Дух“. Когато я видя, тя разбра какво виждат очите и. Фигурката я накара да пожелае да се оправи, да бъда отново силна и независима. Накара я да иска пак да е напълно жива. Едва тогава тя започна да се възстановява.
Двете жени изглеждаха повече от озадачени, но не подложиха на съмнение думите му.
— Работата е там — продължи Ричард, и тръгна към поляната пред себе си, — че ако попитате мъжете, издялали тази статуя, къде е моделът, къде е фигурката, която издялах от дърво и по която изработиха голямата статуя, те няма да могат да я открият и няма да знаят какво е станало с нея.
Ничи се завтече да го настигне.
— Е, и къде е тя?
— Малката фигурка, която издялах за Калан от орехово дърво онова лято в планината означаваше много за нея. Тя много държеше да си я вземе, щом скулпторите привършат творбата. Сега тя е у Калан.
Ничи въздъхна и се загледа пред себе си.
— Разбира се, че е у нея.