Ричард я изгледа намръщен.
— Това пък какво означава?
— Ричард, когато човек страда от делириум, мозъкът му се опитва да изработи неща, които да запълнят празнините, да закърпят съдраната дреха на този делириум. За тях това е начин да се опитат да си обяснят защо са объркани.
— Тогава къде е фигурката? — Въпросът беше и към двете.
Кара сви рамене.
— Не знам. Нямам спомен какво се случи с нея. Сега я има тази голямата, мраморната. Тя като че ли е по-важна.
— И аз не знам, Ричард — отвърна Ничи, щом той я погледна. — Може би ако скулпторите я потърсят, ще изникне отнякъде.
Явно пак не разбираха същината на разказа му и си мислеха, че им казва всичко това, защото иска да си намери дървената фигурка.
— Напротив, няма да я намерят. Там е цялата работа. Точно това се опитвам да ви накарам да разберете. Фигурката е у Калан. Помня колко се зарадва, когато си я взе обратно. Нима не разбирате? Никой няма да може да я намери, нито ще си спомни какво е станало с нея. Нима не виждате, че нещата се разминават? Че става нещо странно? Нима не разбирате, че нещо не е наред?
Преди да тръгнат нагоре по великолепното стълбище, се спряха.
— Истината ли да ти отговоря? Не, не разбирам. — Ничи посочи статуята, заобиколена в полукръг от колони. — След като статуята е била завършена и моделът е изпълнил предназначението си, вероятно е бил изгубен или унищожен. Както каза Кара, нали сега я има голямата статуя.
— Но нима не разбирате важността на малката фигурка? Нима не разбирате важността на това, което ви казвам? Аз си спомням какво се е случило с нея, но всички други са забравили. Опитвам се да докажа тезата си, да ви покажа нещо, да се убедите, че не съм си измислил Калан, че нещата са сериозно разместени и трябва да ми повярвате.
Ничи пъхна пръст под ремъка на раницата си, за да облекчи товара.
— Ричард, подсъзнанието ти по всяка вероятност си спомня какво се е случило с фигурката — че е била изгубена или унищожена след завършването на голямата статуя. И така, то използва този малък детайл, за да се опита да запълни някоя от дупките в рехавата история, която си изфабрикувал в състояние на делириум. Просто вътрешното ти аз се опитва да нагласи нещата така, че всичко да има смисъл за теб.
Така значи. Проблемът не бил в това, че не го разбират. Напротив — разбират го прекрасно, просто не му вярват. Ричард въздъхна дълбоко. Все още не бе изгубил надежда да ги накара да повярват, че те са тези, които грешат и не вземат под внимание всичко.
— Но защо да си измислям подобно нещо?
— Ричард — продължи кротко Ничи, без да сваля ръка от неговата, — нека просто оставим нещата така. Вече ти казах достатъчно. Оттук нататък само ще те ядосвам.
— Зададох ти въпрос. Поради каква причина бих си измислял подобно нещо?
Ничи хвърли кос поглед на Кара, преди най-накрая да се предаде.
— Ако те интересува истината, Ричард, според мен си спомняш въпросната статуя… отчасти, защото е изваяна малко след бунта и е прясна в паметта ти…, а когато беше ранен, когато бе на прага на смъртта, тъй като споменът е бил ярък в паметта ти, си го отнесъл и в съня си, превърнал си го в част от историята. Свързал си всички тези елементи в едно и си ги използвал да си създадеш нещо, на което да се опреш, което да има смисъл за теб. Съзнанието ти е използвало статуята, защото тя свързва съня ти с действителността. По този начин сънят ти се струва още по-истински.
— Моля? — Ричард я гледаше като треснат. — Но защо…
— Защото така придобиваш усещането, че има нещо стабилно от действителността, което можеш да посочиш и да кажеш „ето я“ — отвърна Ничи, стиснала юмруци покрай тялото си.
Ричард само примигна, нямаше сили да проговори.
Ничи отвърна поглед. Гласът и изгуби разпалените си нотки и спадна почти до шепот.
— Прости ми, Ричард.
Той отдръпна погледа си от нея. Нима може да и прости за това, в което тя убедено вярва? Нима може да прости на себе си, задето не може да я накара да му повярва?
Тъй като се боеше, че точно в този момент гласът ще му изневери, просто се обърна напред и тръгна нагоре по стълбите. Не можеше да я погледне в очите, не можеше да погледне в очите човек, който го смята за луд. Почти не усети, че се качва по стълбата.
Щом се качи на горната площадка и закрачи по просторната мраморна платформа, чу зад себе си припрените стъпки на Ничи и Кара. За пръв път забеляза, че на бившата строителна площадка има съвсем малко хора. От височината на платформата се виждаше реката, която се виеше през града. Над водата се носеха ята птици. Отвъд високите колони зад статуята на маранята потрепваха зелените хълмове и дървета.