Гордата фигура на „Дух“ се извисяваше пред него, величествена на фона на обления в разтопено злато късен следобед. Подпря се на хладния, гладък камък. Болката, свила сърцето му, бе трудно поносима.
Когато Кара застана до него, той потъна в сините и очи.
— Сега, като го спомена, Господарю Рал, си спомням, че намерих едно дърво. Помня как ми се усмихна, като ти го показах. Помня, че ти доставих радост. Също така помня и някои от историите, които ми разказваше, докато дялаше, аз също ти разказвах разни неща, а ти ме слушаше. Но онова лято ти издяла много неща.
— Същото лято, преди Ничи да дойде и да ме отведе — рече той.
— Да.
— И ако наистина просто сънувам и Калан не съществува, тогава как Ничи е успяла да ме залови и да ме отведе, след като ти си била до мен, за да ме защитиш?
Кара се сепна, острият тон на въпроса му я свари неподготвена.
— Използва магия.
— Магия. Морещиците противостоят на магията, ако не си забравила. Това е смисълът на съществуването им — да пазят Господаря Рал от хората, които си служат с магия и искат да му навредят. Ничи дойде с намерението да ми причини зло. Ти беше с мен. Защо не я спря?
В сините очи на Кара се прокрадва неподправен ужас.
— Провалих се. Трябваше да я спра, но се провалих. Не минава ден, в който да не желая да ме накажеш, задето се провалих и не изпълних дълга си да те защитя. — Докато изричаше това ненадейно признание, лицето и се открояваше аленочервено на фона на русата и коса. — Аз съм причината Ничи да те залови и да те държи в плен близо година — всичко стана заради мен. Ако се бях провалила по подобен начин пред баща ти, той би ме екзекутирал, но едва след като ме принуди да се моля за смъртта си. И би бил прав да го стори. Аз си го заслужавам. Защото те предадох.
Ричард я гледаше и не можеше да повярва на ушите си.
— Кара… вината не е твоя. Точно затова ти задавам този въпрос. Трябва да си спомниш, че не си могла да направиш нищо, за да попречиш на Ничи.
Кара сви ръце в юмруци.
— Трябваше да направя нещо, но не го сторих. Провалих се.
— Кара, това не е вярно. Ничи направи заклинание на Калан. Ако някой от нас бе направил опит да и попречи, Ничи щеше да убие Калан.
— Какво! — възмутено възкликна Ничи. — Какви ги приказваш!
— Ти залови Калан с помощта на заклинание. То те свързваше с Калан и се контролираше директно от твоите намерения. Ако не бях тръгнал с теб, щеше да убиеш Калан, когато си пожелаеш, само с една-едничка мисъл. Това е основната причина, поради която ние с Кара не можехме да реагираме.
Ничи вдигна ръце на хълбоците си.
— И що за заклинание може да направи подобно нещо, а?
— Майчино заклинание.
Ничи го изгледа с празен поглед.
— Моля?
— Майчино заклинание. То създава връзка, посредством която всичко, което се случва с теб, се случва и с нея. Ако Кара или аз те бяхме ранили или убили, същата съдба би сполетяла и Калан. Бяхме безпомощни. Трябваше да изпълнявам заповедите ти. Трябваше да тръгна с теб, иначе Калан щеше да умре. Трябваше да изпълня желанието ти, иначе, можеше да използваш силата на това заклинание и да я убиеш. И така се наложи да бдя над здравето и живота ти, за да не сполети нещо Калан.
Ничи поклати невярващо глава, след което, без да каже нищо, се завъртя и заби поглед в дърветата отвъд статуята.
— Ти нямаш вина, Кара. — Той повдигна брадичката на Морещицата, за да я принуди да го погледне. — Никой от двама ни не би могъл да стори каквото и да било. Ти не си ме предала.
— Нима не мислиш, че бих искала да ти повярвам? Нима не мислиш, че бих ти повярвала, ако това наистина бе така?
— След като не помниш дали онова, което ти разказвам, наистина се е случило — продължи кротко Ричард, — тогава как според теб, Ничи ме е заловила?
— Използвала е магия.
— Каква по-точно магия?
— Нямам представа. Не съм специалист по магическите въпроси и видовете магия. Използвала е магия — толкова.
Той се обърна към Ничи.
— Каква магия? Как си ме заловила? Какво заклинание си използвала? Защо не съм ти попречил? Защо Кара не е сторила нещо?
— Ричард… това се случи преди година и половина. Не помня каква точно магия съм използвала в онзи ден, за да те заловя. Не беше кой знае колко трудно. Ти не притежаваш способността да контролираш дарбата си и да си изграждаш защита срещу човек, който я владее добре. Бих могла да те стегна в цели възли от магия и да те метна на гърба на кон, без изобщо да си мръдна пръста.
— А защо Кара не се е опитала да ти попречи?
— Защото вече те бях взела под моя власт — махна с ръка тя, сякаш с досада си припомняше разни досадни подробности — и тя е знаела, че предприеме ли нещо, съм щяла да те убия. Нещата не са чак толкова сложни.