Беше толкова изморен, че едва се държеше на краката си. Краката го боляха от дългия и изтощителен преход през трудния терен. Не стига пътуването, ами накрая държа тази емоционална реч пред множеството, насъбрало се на Площада на свободата, и това изцеди и последните капки енергия от тялото му.
Свали раницата от гърба си и я остави да падне на пода край малкото легло, после отиде до къта за миене и се наплиска с вода. Не очакваше водата да му окаже толкова благотворно въздействие.
Преди да се пръснат по стаите, Ничи, Кара и Ричард хапнаха набързо агнешко задушено в малката трапезария. Джамила, жената, която въртеше странноприемницата — поредният партньор на Айшак, — бе получила изрични инструкции да се държи с гостите като с кралски особи. Кръглоликата женица предложи да им сготви каквото пожелаят. Ричард не искаше да се създава излишна суматоха, пък и като разбра, че има останало агнешко, прецени, че така няма да чакат и ще могат да си легнат по-бързо. Джамила май остана леко разочарована, задето и се отнемаше възможността да им сготви някакъв специалитет. Но в сравнение с нещата, които бяха яли през последните дни, паница агнешко задушено и пресен хляб с хрупкава коричка, намазан обилно с масло, се стори на Ричард най-вкусния деликатес, който е ял през живота си. Ако нямаше толкова грижи на главата, сигурно би се зарадвал и повече.
Знаеше прекрасно, че Кара и Ничи се нуждаят от почивка не по-малко от него, затова настоя тримата да са в отделни стаи. Двете жени искаха да спят в неговата стая, за да са наблизо, в случай че има нужда от нещо. Той си ги представи как стоят будни край леглото му, докато той спи. Обясни им, че пиле не може да прехвръкне до втория етаж, където е стаята му, пък и около цялата сграда патрулират мъже. Макар и неохотно, двете отстъпиха, но едва след като той им обясни, че са му от далеч по-голяма полза, ако са отпочинали и в добра форма. За всички тях бе голям лукс поне веднъж да не се налага да се сменят на пост и да се наспят добре.
Виктор обеща да дойде да изпрати Ричард и Кара сутринта. Айшак се закле, че конете ще са готови в конюшнята далеч преди те да са станали. И Виктор, и Айшак съжаляваха, че Ричард трябва да тръгва, но разбираха, че има сериозни основания да го направи. Не го попитаха къде отива, вероятно защото им бе неудобно да говорят за жената, в чието съществуване не вярваха. Ричард започваше да усеща как хората се отдръпват от него, когато спомене Калан.
От високия прозорец на стаята на последния етаж пред Ричард се разкриваше спираща дъха гледка към „Дух“, която се издигаше насред ливадите в полите на хълма, където бе построена странноприемницата. Намалил максимално фитила на газеничето си, Ричард виждаше съвсем ясно статуята, осветена от факли, закачени на високи метални стълбове. Спомни си колко пъти бе стоял на същия този хълм, наблюдавайки строежа на бъдещия императорски дворец. Сякаш сега се намираше в друг свят. Почувства се така, сякаш са го захвърлили в нечий друг живот, с напълно различни и непознати порядки. Понякога се питаше дали наистина не започва да се побърква.
От стаята си на долния етаж, близо до входа, Ничи вероятно не можеше да види статуята, но Кара, настанена в стаята до него, без съмнение се радваше на същата гледка. Запита се дали Морещицата се възползва от тази възможност и ако да, какво ли си мисли за статуята. Ричард не можеше да си представи как е възможно Кара да не помни какво означава тази статуя за него… и за Калан. Запита се дали Кара също няма усещането, че живее нечий друг живот… или и тя си мисли, че Ричард започва да откача.
Умът му не го побираше — какво би могло да накара всички да забравят, че Калан изобщо някога е съществувала. Беше таил искрица надежда, че хората в Алтур’Ранг ще я помнят, че каквото и да се е случило, е имало въздействие само върху хората, оказали се в непосредствена близост до Калан по време на нейното изчезване. Тази искрица надежда вече угасна. Проблемът се задълбочаваше.
Ричард се подпря на шкафа с мивката и отметна глава назад, за момент затворил очи. Вратът и раменете му бяха схванати от дългото носене на тежката раница през гъсти гори и трудни терени. При такива изморителни пътувания дори разговорът представляваше прекомерно усилие. Усещането, че известно време няма да се налага да ходи пеша, беше чудесно, макар че затвореше ли очи, пред него се ширваше безкрайна редица от дървета. Така му се струваше, че краката му продължават да се движат.
Ричард се прозя, свали ремъка през главата си и подпря Меча на истината на стола до мивката. Съблече си ризата и я метна на кревата. Хрумна му, че моментът е подходящ да поизпере някоя дреха, но бе твърде уморен. Единственото му желание бе да се измие, да легне и да заспи.