Влажният нощен въздух, който го блъсна веднага след удара в стената, за да замени леденото дихание, погълнало стаята в мига, когато той скочи, сякаш се опитваше да го удуши и премаже. С крайчеца на окото си видя статуята, осветена от трептящите факли. Отметнала глава назад, стиснала ръце в юмруци покрай тялото и извила гръб на дъга, фигурата се опълчваше гордо на невидимата сила, която се опитваше да я покори. Тази гледка, мисълта за Калан помогнаха на Ричард в последния миг да си поеме тъй нужния му дъх. Закашля се, задъхан, краката му ритаха във въздуха в опит да намерят опора. Уви, напразно. Погледна надолу и установи, че земята е отчайващо далеч.
Имаше чувството, че рамото му всеки момент ще излезе от ябълката. Но продължаваше да виси и не смееше да се пусне. Опасяваше се, че при падане от толкова високо може да си счупи крак — най-малкото.
От прозореца над него се разнесе толкова пронизителен писък, че всички косъмчета по тялото му настръхнаха, а нервите му бяха прободени от неистова болка. Звукът бе толкова злокобен, толкова отровен и страховит, че Ричард беше убеден, че воалът на отвъдния свят се е раздрал и Пазителят на мъртвите е излязъл сред живите.
Дивашкият вой, долетял от стаята горе, се изви в агонизиращ писък. Бе звук, обозначаващ раждането на неподправена и неописуема омраза.
Ричард погледна нагоре и за малко да се пусне. По-добре да падне и да се размаже на земята, рече си, вместо до него да се доближи съществото, което в същия този миг се измъкваше през прозореца.
През счупеното стъкло пропълзя безформено, пихтиесто тъмно петно, сякаш неуловимият дъх на абсолютното зло.
Макар да нямаше нито форма, нито вид, на Ричард някак си му стана пределно ясно, че си има работа с нещо извън рамките на обичайното зло. Това бе бич, страшен като самата смърт.
Щом черната сянка изпълзя през прозореца в нощта, изведнъж започна да се разпада на хиляди пърхащи фигурки, които се стрелкаха във всички посоки, студеният мрак се разложи, стопи се в нощта, разтвори се в сърцето на най-черните сенки.
Ричард продължаваше да виси на една ръка, задъхан, без да може да помръдне, облещен в очакване нещото да се съедини внезапно пред погледа му и да го разкъса на парчета.
Над хълма надвисна напрегната тишина. В нощта явно бе нахлула сянката на смъртта. Цикадите, които бяха замлъкнали за миг, запяха отново. Пронизителната им песен се издигна като вълна и се понесе през ширналите се поляни към мраморната статуя.
— Господарю Рал! — извика някой отдолу? — Дръж се!
Мъжът, който носеше шапка с малка периферия, подобна на Айшаковата, заобиколи сградата и се спусна към вратата. Ричард не се надяваше да удържи, висейки на една ръка, докато дойде помощ. Стенеше от болка, но някак си успя да се извърти и да докопа перваза и с другата си ръка, докато краката му се полюшваха над отчайващо далечната земя. С облекчение установи, че щом успя да включи и другата си ръка, болката се поуспокои.
Успя да се набере достатъчно, за да надникне през прозореца, когато видя в стаята му да нахълтват хора. Газената лампа я нямаше, сигурно беше затрупана от руините, така че вътре цареше почти пълен мрак. Мъжете се запрепъваха сред отломките, засипващи пода, под обувките им скърцаше натрошен хоросан от стените, пращяха парчета от изпочупените мебели. Чифт мощни ръце го стиснаха под мишниците, други две го хванаха за колана и го издърпаха през перваза. Трудно дойде на себе си в тъмната стая.
— Видяхте ли го? — попита той, още преди да е успял да нормализира дишането си. — Видяхте ли нещото, дето излезе през прозореца?
Някои от мъжете, задавени от неразнеслия се прах се разкашляха, други успяха да отговорят, че не са видели нищо.
— Чухме шума, грохота, чупенето на прозорците — надвиха останалите нечий глас. — Имах чувството, че цялата сграда се разпада.
Някой донесе свещ и запали газената лампа. Оранжевото пламъче разкри потресаваща гледка. Появи се втори газеник, после още един, запалиха ги. Сред облаците прах стаята представляваше тъжна гледка. Леглото бе прекатурено, легенът от мивката стърчеше от противоположната стена, на пода имаше камара от руини.
На мъждукащата светлина Ричард успя да различи и огромната кръгла нащърбена дупка във вътрешната стена. Посоката, в която бяха изместени пречупените греди, показваше ясно откъде е дошъл ударът. Не че го изненада. Все пак не очакваше да види толкова огромна дупка — заемаше почти цялото разстояние от тавана до пода. Съставките на доскорошната стена се валяха по пода. По сцепените надлъжно греди бе полепнал хоросан и парчета тухли. Ричард не можеше да разбере как същество, което оставя такава огромна дупка в стената, се е измъкнало през прозореца.