Ничи разсеяно поклати глава, докато вниманието и бе съсредоточено върху допира на дланите и до слепоочията на Морещицата.
— А да имаш предположения какво беше това нещо, дето връхлетя в сградата и събори стените?
— Моля? — Ничи се обърна и го погледна.
— Попитах дали имаш някакви предположения какво може да е причинило подобни разрушения — какво събори стените?
Въпросите му явно я изнервяха.
— Ричард, моля те, изчакай отвън.
— Но искам да съм тук, при нея.
Ничи нежно го хвана за китката и я дръпна от ръката на Морещицата.
— Пречиш ми. Моля те, Ричард, остави ме сама. По-лесно ще ми бъде, ако не надничаш през рамото ми.
— Ако това ще и помогне — примири се той, съкрушен от идеята, че пречи.
— Да, уверявам те — отвърна тя и се обърна към пострадалата.
Той остана така още миг. Ничи вече бе потънала в работата си и внимателно плъзгаше ръка под гърба на Кара.
— Върви — напомни му след малко.
— Онова нещо, дето връхлетя в стаите ни, беше студено.
Ничи го погледна през рамо.
— Студено ли?
— Беше толкова студено, че видях дъха си — кимна той. — Самата близост до него беше болезнена.
Ничи се замисли за момент върху думите му, после се съсредоточи върху Кара.
— Благодаря за информацията. Когато мога, ще изляза и ще те информирам как вървят нещата. Обещавам ти.
Ричард се почувства безпомощен. Поспря се на прага, загледан в едва доловимото движение на гръдния кош на Кара. Газената лампа озари дългата руса коса на Ничи, която се разля по раменете на чародейката, съсредоточена в усилията си да разбере какво се е случило с Морещицата.
Ричард имаше ужасното чувство, че знае какво се е случило с Кара. Опасяваше се, че може би е докосната от самата смърт.
Седемнайсета глава
СЛЕД КАТО ИЗМЪКНА РАНИЦАТА СИ изпод развалините, Ричард се поизтупа и облече ризата си. После препаса и меча си.
Нямаше представа какво бе минало като ураган през къщата, но беше почти сигурен, че е търсило него. Не знаеше дали мечът може да му помогне срещу този противник, но поне така се чувстваше по-сигурен.
Бе тиха и топла нощ. Един от мъжете го забеляза на прага и се приближи.
— Как е Господарката Кара?
— Все още не знаем. Жива е — поне това е обнадеждаващо.
Онзи кимна.
Ричард разпозна шапката му.
— Ти ме видя да вися през прозореца, нали?
Успя ли да видиш онова, дето ни нападна?
Боя се, че не. Чух врява, погледнах нагоре и те видях да висиш на една ръка. Рекох си, че може да паднеш. Това е всичко — друго не видях.
— Никакъв тъмен силует, който да излита през прозореца?
Мъжът хвана ръцете си зад гърба и се замисли за момент.
— Не… но като се замисля, ми се струва, че мярнах някаква сянка. Най-много да съм видял това — нещо като сянка. Бързах да се кача навреме, за да не паднеш.
След като му благодари, Ричард се отдалечи и тръгна напосоки. Чувстваше се някак замаян, мислите му бяха тежки и мрачни като влажната и топла нощ. Сякаш всичко, което познаваше и обичаше, бе започнало да се разпада. Почувства се безсилен.
Тъмната влага забулваше звездите, луната още не беше изгряла, но сиянието над града осветяваше достатъчно, за да вижда пред краката си и да си проправя безпроблемно път надолу по хълма. Не можеше да помогне на Кара и се чувстваше безполезен. Тя му бе помагала толкова пъти. Този път се бе изправила срещу нещо, с което не и бе по силите да се справи.
Точно преди пътеката да тръгне по-рязко надолу, Ричард се спря, за да погледа извисяващата се в далечината статуя „Дух“. Виктор сам бе изработил стойките за поставяне на факлите. Калан, пленена от работата му, бе прекарала почти цял ден в задушната работилница на ковача, за да го гледа как кове нажеженото желязо. Този ден Виктор не се намръщи нито веднъж, наблюдава с усмивка искрения и интерес и с удоволствие и демонстрира как обработва метала, за да постигне желания ефект.
Ричард не бе забравил и благоговението на Калан, която бе дълбоко впечатлена от процеса на превръщане на малката дървена фигурка във величествена мраморна статуя. Когато в крайна сметка гладката фигурка от орехово дърво се върна обратно при нея, тя я притисна към гърдите си като нещо близко и мило. Ричард видя как пръстите и се плъзгат с любов по литналите одежди. Спомни си и искрицата, блеснала в зелените и очи, когато потърсиха неговите.
Фактът, че никой не му вярваше за Калан, го натъжаваше изключително много и го караше да се чувства самотен и изоставен. Никога преди не бе изпадал в подобна ситуация, никога не му се бе случвало хора, които го обичаха искрено, да си мислят, че си въобразява нещата, които говори. Беше плашещо, безнадеждно чувство да вижда как другите си мислят, че е изгубил връзка с действителността.