— Ричард — рече накрая тя с толкова тих и изпълнен със съчувствие глас, че той забрави да диша. — Кара няма да се справи.
Той примигна насреща и, съсредоточи се, за да е сигурен, че разбира онова, което се опитва да му каже Ничи.
— Не разбирам — прокашля се след малко. — Какво искаш да кажеш?
Тя нежно отпусна ръка върху неговата.
— По-добре ела да я видиш, докато е все още с нас.
— Какви ги говориш? — сграбчи я той за раменете.
— Ричард… — Погледът и потъна в пода. — Кара няма да се справи. Тя умира. Няма да изкара нощта.
Ричард понечи да се дръпне от чародейката, но се блъсна в стената.
— Но защо? Какво и е?
— Не знам точно. Докоснало я е нещо, което…, което е вкарало смъртта в тялото и. Не знам как да го обясня, понеже не знам от какво точно умира тя. Знам само, че това нещо е елиминирало всичките защити на тялото и и миг след миг тя се отдалечава от нас.
— Но Кара е силна. Тя ще се бори. Ще го пребори.
Ничи поклати глава.
— Не, Ричард, няма да успее. Не искам да ти давам лъжливи надежди. Тя умира. Дори мисля, че би предпочела да умре.
Ричард отлепи гръб от стената.
— Моля? Но това е лудост. Тя няма причина да иска да умре.
— Няма как да знаеш това, Ричард. Нямаш представа какво преживява в момента. Не знаеш нейните основания. Може би страданията, на които е подложена, са прекалено ужасни дори за нея. Може би не може да издържи на болката и единствената и мисъл е да престане да я боли.
— Ако не заради себе си, Кара би направила всичко, за да оживее, за да може да защитава мен.
— Сигурно е така, Ричард. — Ничи облиза устните си и го стисна за ръката.
Точно сега нямаше нужда да му угаждат. Погледна вратата, после пак се взря в очите на Ничи.
— Ти можеш да я спасиш, Ничи. Ти разбираш от тези неща.
— Виж, по-добре влез да я видиш, преди да…
— Трябва да направиш нещо. Длъжна си.
Ничи скръсти ръце пред гърдите си. Отвърна поглед, очите и бяха препълнени със сълзи.
— Кълна ти се, Ричард, че опитах всичко, за което се сетих. Нищо не помогна. Смъртта вече е обладала духа и и вече не мога да стигна толкова надалеч. Вярно, диша, но едва-едва. Сърцето и е слабо и гасне. Цялото и тяло започва да отказва и тя бавно се отдалечава от нас. Дори не съм сигурна, че е още жива — поне в смисъла, в който сме свикнали да виждаме хората живи. С живота продължава да я свързва една тънка нишка, която няма да издържи още дълго.
— Но не може… — Той не можеше да намери думи, с които да изрази ужасното тегло на скръбта, надвиснало над душата му.
— Моля те, Ричард — прошепна Ничи, — влез да я видиш, преди да си е отишла. Кажи и каквото имаш да и казваш, докато все още имаш тази възможност. Не го ли направиш, няма да си го простиш цял живот.
Ричард се остави тя да го въведе в стаята. Не можеше да повярва, че това се случва наистина. Просто не беше възможно. Та това е Кара. Кара е като слънцето. Не може да умре. Тя е… тя му е приятел. Не може да умре.
Осемнайсета глава
ДВЕТЕ МЪЖДУКАЩИ ГАЗЕНИ ЛАМПИ не се справяха добре с осветяването на тъмната стая. По-малката бе оставена на маса в ъгъла, сякаш свита от страх пред присъствието на смъртта. Другата стоеше на нощната масичка до чаша вода и влажна кърпа и полагаше всички усилия да отблъсква насъбралите се сенки. Тялото на Кара бе покрито с брокатена завивка с красиви златни кантове, най-отгоре белееха раменете и, едно от ъгълчетата бе провиснало от леглото и опираше в пода.
Кара не приличаше на себе си. Имаше вид на труп. Дори на златистата светлина на лампата лицето и изглеждаше бледо. Не изглеждаше да диша.
Самият Ричард едва си поемаше дъх. Коленете му трепереха. Буцата в гърлото му го давеше. Щеше му се да се хвърли отгоре и и да я моли да се събуди.
Ничи се приближи и нежно я погали по лицето. Пръстите и бавно се плъзнаха към шията на Морещицата. Ричард забеляза, че ужасното треперене на Кара най-сетне беше секнало. Но това като че ли не бе добра новина.
— Да не би… тя да…
Ничи го изгледа през рамо.
— Все още диша, но вече май по-бавно.
Ричард прокара езика си по горната устна, за да може да оформи думи.
— Знаеш ли, Кара обича един мъж.
— Така ли? Сериозно?
— Хората обикновено смятат, че Морещиците не са способни да обичат, но не е вярно. Кара обича един войник.
Генерал Мейферт. Бенджамин също изпитва чувства към нея.
— Познаваш ли го?
— Да. Добър човек е. — Ричард се втренчи в русата плитка, спусната над рамото на Кара и над брокатената завивка. — Не съм го виждал от години. Той се бие с Д’Харанската армия.
Ничи го изгледа скептично.
— Кара ти е доверила, че изпитва чувства към този мъж?