Ричард поклати глава и се втренчи в познатото лице на Кара. Красивите и черти сега бяха хлътнали и бледи, сякаш се бе превърнала в призрак на предишното си аз.
— Не. Калан ми каза. Двете доста се сближиха през годината, която прекараха с Д’Харанската армия, докато ти ме държа в плен в Алтур’Ранг.
Ничи си намери някаква работа по завивките на Морещицата. Щом Ричард пристъпи към леглото, Ничи дискретно се отдръпна до стола при масата. Ричард имаше чувството, че е напуснал собственото си тяло, че наблюдава някъде отгоре. Видя се как се отпуска на коляно, после взе студената ръка на Кара и я притисна до бузата си.
— Добри духове, не и причинявайте това — прошепна. — Моля ви! — додаде, задавен от сълзи. — Не я вземайте при вас!
Погледна към Ничи.
— Тя искаше да умре като Морещица, в борба за каузата ни, а не в леглото.
Ничи се усмихна едва-едва.
— Желанието и се изпълни.
Думите, от които излизаше, че Кара вече е мъртва, го блъснаха като удар. Не може да допусне това да се случи. Просто не може. Първо изчезването на Калан, сега и това. Не, няма да го допусне.
Притисна ръката си върху леденото лице на Кара. Все едно докосваше мъртвец. Преглътна сълзите си.
— Ти си чародейка, Ничи. Спаси живота ми, когато стоях на прага на смъртта. Никой друг на този свят не би бил способен да намери решение. Никой освен теб не би могъл да ме спаси. Нищо ли не можеш да направиш, за да спасиш Кара?
Ничи се плъзна от стола и коленичи до него. Взе ръката му и я притисна до устните си. Той усети сълзата и по ръката си, която тя нежно държеше до себе си сякаш бе смирен поданик, молещ своя властелин за прошка.
— Ужасно съжалявам, Ричард, повярвай, но наистина не мога да сторя нищо. Надявам се знаеш, че бих направила всичко, за да я спася. Но просто няма надежда. Извън възможностите ми е. За всеки от нас идва момент, в който животът приключва. Нейното време дойде и аз не мога да променя това.
Ричард примигна, за да проясни погледа си, замъглен от сълзите. В стаята, осветена от двете мъждиви газеничета, цареше полумрак. Леглото, на което лежеше Кара, сякаш се издигна и се понесе в светлия обръч, отвсякъде притиснато от гъстия мрак.
Ричард кимна.
— Би ли ме оставила насаме с нея, Ничи? Искам да съм сам с нея, когато дойде моментът тя да… Не го приемай лично. Просто мисля, че е редно да остана насаме с нея.
— Разбирам, Ричард. — Пръстите и погалиха гърба му, тя се надигна и сякаш не и се искаше да прекъсне този контакт с живите, плъзна ръка по гърба му и едва тогава се отдалечи. — Ще съм наблизо, ако имаш нужда от мен.
Затвори тихо вратата след себе си и стаята потъна в тишина. Макар че тежките завеси бяха спуснати, Ричард чуваше неспирния хор на цикадите отвън.
Повече не можеше да сдържа сълзите си. Положи глава върху корема на Кара и зарида, стиснал безжизнената и ръка.
— Толкова съжалявам, Кара. Вината е изцяло моя. Онова нещо преследваше мен, не теб. Съжалявам. Моля те, Кара, не ме изоставяй. Толкова се нуждая от теб.
Кара бе единственият човек, който го следваше, понеже вярваше в него. Може да се бе съгласила с Ничи, че Ричард си е измислил Калан, но въпреки това продължаваше да вярва в него. При нея това не бе противоречие. Все повече и повече напоследък нейната вяра в него бе единственото, което го запазваше едно цяло и задържаше вниманието му върху предстоящите задачи. Беше преживявал ужасни моменти, когато самият той не бе сигурен дали да си вярва. Не беше лесно да се изправиш срещу целия свят, ако всички останали смятат, че живееш във въображението си. Беше изключително трудно да постъпва така, както смята за правилно, при положение че почти никой друг не му вярва. Но Кара му вярваше, дори да не бе убедена в съществуването на Калан. Имаше нещо уникално в това чувство; нещо, което не можеше да се сравни дори с уважението на Ничи или Виктор към него.
Пое лицето и в двете си ръце и я целуна по челото.
Надяваше се поне да не я боли. Надяваше се да се раздели спокойно с живота си, който бе всичко друго, но не и спокоен.
Тя бе толкова бледа, дишането и се долавяше съвсем слабо.
Плътта и бе ледена като смъртта.
Не искаше да я остави толкова студена, затова отметна завивките и я взе в прегръдката си с надеждата, че топлината му ще и се отрази добре.
— Вземи топлината на моето тяло — прошепна в ухото и. — Вземи колкото ти е нужно. Моля те, Кара, вземи от моята топлина.
Легнал до нея, Ричард изпадна в мъглата на истинска агония. Знаеше какво е преживяла тази жена и колко е страдала. Познаваше живота и. Знаеше колко са я наранявали. Той самият бе преживял частица от страданията, причинени и от баща му — Мрачния Рал. Бе споделил част от същата болка и безнадеждност. Може би повече от всеки друг той бе способен да и съчувства. Знаеше, че тя познава отблизо света на болката и лудостта. Беше се убедил от личен опит. И сега неистово му се искаше да я издърпа от тъмното и страшно място, където бе попаднала.