Ничи разбираше прекрасно сложното явление, което той описваше, но бе изумена да чуе всичко това, разказано с толкова прости думи. Все едно го бе попитала как е изваял такава мраморна статуя, която да изглежда като жива, а той да и бе отвърнал за шедьовъра си, че просто е издялал излишния камък отстрани. Макар и вярно, подобно обяснение бе небрежно до степен на абсурдност.
— Приел си в себе си онова, което е щяло да я убие?
— Трябваше.
Ничи допря пръсти до слепоочията си. Дори тя, с всичките възможности и качества, които притежаваше, с доста забележителната си магьосническа сила, наред със сериозното си обучение, опит и познания, не се нае да предприеме подобен акт. С усилие укроти побеснелия бяг на сърцето си.
— Имаш ли представа колко е опасно подобно начинание?
Разпаленият тон на въпросите и накара Ричард да се почувства неловко.
— Това бе единственият начин, Ничи — обобщи той.
— Единственият начин! — повтори тя слисано. Не вярваше на ушите си. — Имаш ли представа колко сила е нужна, за да се предприеме подобно пътуване на душата, камо ли за обратното връщане? Или за опасностите, които крие едно пребиваване там?
Той пъхна ръце в джобовете си като палаво дете, което получава заслужено мъмрене от майка си.
— Знам само, че това бе единственият начин да спася Кара.
— И го направи — подкрепи го Морещицата. — Господарят Рал дойде и ме спаси.
Ничи я изгледа.
— Ричард стигна до ръба на този свят от страх за тебе…, а може би дори и отвъд.
— Така ли? — Кара го стрелна с очи.
— Духът ти вече се бе изплъзнал в зоната на здрача. Не можех да те достигна. Поради тази причина не можех и да те излекувам.
— Е, но Господарят Рал успя.
— Да, така е. — Ничи протегна ръка и повдигна брадичката на Кара. — Надявам се, докато си жива, да помниш какво направи този човек за тебе. Съмнявам се, че друг смъртен би могъл… би опитал да направи подобно нещо.
— Но той нямаше избор. — Кара дари Ничи с безсрамна усмивка. — Господарят Рал не може без мен и го знае.
Ричард извърна глава и се усмихна.
Ничи не можеше да повярва, че става свидетел на подобно небрежно държане след толкова паметно събитие. Въздъхна, за да се постарае да овладее гласа си и да не създаде погрешно впечатление, че е недоволна от излекуването на Кара.
— Ти използва дарбата си, Ричард. Звярът е съвсем близо, а ти използва дарбата си.
— Бях длъжен да го сторя, иначе тя щеше да умре.
За Ричард всичко изглеждаше просто и ясно. Добре поне, че прояви достатъчно разум да не погледне към самодоволната Кара. Ничи заби юмруци в хълбоците си и се наведе към него.
— Нима не проумяваш какво направи? Използва дарбата си за втори път. Вече те предупредих, че не бива да го правиш. Звярът е съвсем наблизо, а ти му разкри точното си местоположение.
— А ти какво очакваше? Да оставя Кара да умре ли?
— Да! Тя се е клела да те защитава с цената на живота си. Това и е работата — поела е този дълг доброволно. Тя няма право да ти помага да докараш звяра по-близо до себе си. Първо, спокойно можехме да те изгубим, да не говорим за неописуемата заплаха, която успя да пробудиш с действията си. Ти рискува всичките си планове за народа на Д’Хара, рискува себе си, който си толкова ценен за каузата, само и само за да спасиш един човек. Трябваше да я оставиш. Като я спаси, само и позволи да покани смъртта да посети и двама ви, защото сега звярът ще ви намери. Това, което се случи сега, ще стане пак, само че този път няма да има спасение. Току-що спаси живота на Кара с цената на собствения си живот и — несъмнено — на нейния.
Още докато говореше, по сгъстяващия се гняв в очите му Ничи разбра, че не постъпва разумно, като се опитва да изясни гледната си точка по този въпрос. От друга страна, очите на Кара внезапно се изпълниха с безпокойство, граничещо с паника. Ричард постави ръката си на рамото и и я стисна с успокояващ жест, сякаш и казваше да не обръща внимание на думите на чародейката.
— Изобщо не е сигурно, Ничи! — Стисна зъби и лицевите му мускули затрепериха. — Възможно е, но не е сигурно. Освен това нямам намерение да оставя човек, когото обичам, да умре само за да се почувствам в безопасност — при това ефимерна. И бездруго врагът ми диша във врата. Дали ще оставя Кара да умре — това няма да промени нещата.
Ничи отпусна ръце покрай бедрата си. Ричард беше в настроение да слуша възражения по отношение на това, че е спасил живота на жена, към която е изключително привързан. Ничи не знаеше как да му обясни по приемлив за него начин, че действията му са отприщили лавина от могъщи и опасни сили. Каквото и да кажеше, той не би я разбрал. В крайна сметка осъзна, че не бива да казва нищо повече.