Вдигна ръка на рамото му.
— Сигурно нямам право да те обвинявам, Ричард. Сигурно на твое място бих направила същото. Един ден, когато можем да си позволим лукса да разполагаме с достатъчно време, трябва да поговорим за това. Когато имаме възможност, бих искала да ми разкажеш точно какво направи. Може би ще мога да те науча да контролираш по-успешно силите, които само ти успя да извикаш на живот. Ако не друго, мога поне да се опитам да те насоча как да си служиш с тях така, че да са по-ползотворни и не толкова опасни.
Ричард и благодари с кимване — дали за предложението или за омекналия тон, тя не беше сигурна.
По очите на Ричард и Кара Ничи виждаше, че преживяното ги е сближило още повече. Когато си даде сметка, че той скоро ще тръгва, Ничи бързо забрави краткия миг на радост, че вижда Кара жива и здрава.
— Освен това — продължи Ричард и огледа тъмнината — изобщо не е сигурно, че случилото се има нещо общо с онова в гората.
— Разбира се, че има — отвърна Ничи.
— Откъде знаеш? — погледна я той. — Онова нещо разкъса хората на Виктор на парчета. Нападението тук беше съвсем различно. Пък и изобщо не знаем със сигурност, че двете нападения са осъществени от звяра, който Джаганг е заповядал да му направят.
— Какви ги говориш? Че какво друго би могло да е? Със сигурност е оръжието, което са създали Сестрите по нареждане на императора.
— Не казвам, че не е… твърде е възможно да е…, но от друга страна, много от нещата не ми се виждат логични.
— Например?
— Онова нещо в гората нападна хората на Виктор — рече той и прокара пръсти в косата си, — изобщо не обърна внимание на моето присъствие, макар че аз бях съвсем наблизо. Тук, в странноприемницата, не разкъса Кара на парчета, както стори с онези клети момчета. Ако е било същото същество, вече знаем, че би могло да ме убие без никакъв проблем. Е, след като беше тук и имаше възможност, защо не се възползва от нея?
— Може би защото се опитах да заловя силата му — предположи Кара. — Може би ме пропусна, понеже видя в мене заплаха. Или пък съм го разконцентрирала достатъчно, че е решило да изчезва.
— Ти не си била заплаха за него — поклати глава Ричард. — То мина право през теб. Отгоре на това те елиминира като противник с едно докосване. После премина през стената в моята стая, но като влезе, не избяга, а просто изчезна.
Ничи внезапно го изгледа с подозрение. Сега за пръв път чуваше цялата история.
— Ти си бил в стаята, а то просто е изчезнало?
— Е, не съвсем. Почти веднага, след като нахълта в стаята ми през стената, аз скочих през прозореца, за да му избягам. Докато висях от перваза, видях тъмен силует, нещо като движеща се сянка, да излиза през прозореца и в следващия момент се изгуби в нощта.
Ничи зачовърка нещо по дрехата си, докато обмисляше думите му. Опитваше се да намести парченцата нова информация върху вече известната и картина. Но нещо не се получаваше. Поведението на звяра и се струваше нелогично — ако наистина бе същият звяр. Ричард беше прав — нещо не беше наред.
— Може да не те е видял — промърмори тя, но като че ли повече на себе си.
Ричард я изгледа скептично.
— Значи твърдиш, че звярът е успял да ме открие през нощта, вътре в странноприемницата, че е преминал с гръм и трясък през цяла поредица от стени, за да стигне до мен, но когато миг преди да ми се нахвърли аз успях да скоча през единствения прозорец, той се е объркал и е изчезнал в нощта. Така ли?
— Двете нападения си приличат по нещо много важно — каза тя, без да откъсва очи от неговите. — И двете разкриват невъобразима сила — разтрошаване на дървета, все едно са съчки, преминаване през стени, сякаш са от хартия.
— Да, дотук съм съгласен — въздъхна доволен Ричард.
— Интересува ме едно — продължи Ничи, скръстила ръце пред гърдите си, — защо не уби Кара.
Долови светкавичното пламъче в очите му и разбра, че той знае повече от онова, което сподели с нея. Килна глава на една страна и зачака, без да сваля очи от него.
— Когато бях в съзнанието на Кара и изцеждах болката от докосването на зловещото същество, освен болка, открих, че е оставило и още нещо — призна той с тих глас. — Мисля, че намерението му е било да ми остави съобщение, което да намеря. Да ми каже, че идва, че ще ме намери и че ще превърне смъртта ми в лукс, до който няма да имам достъп цяла вечност.
Погледът на Ничи се плъзна към Кара.
— Аз не съм искала той да ме последва в зоната на здрача, както я нарече ти. Нито съм го молила, нито съм се надявала. — Морещицата бе свила юмруци покрай тялото си. — Но няма да си кривя душата с лъжи, че предпочитам да съм мъртва.