Откровеността и извика на лицето на Ничи усмивка.
— Радвам се, че не си мъртва, Кара — наистина. Нима бихме следвали човек, който с лека ръка оставя приятел да умре, без да направи всичко, което е по силите му, за да го спаси. — Щом погледна Ричард обаче, ентусиазмът и се поохлади. — Това, което ме озадачава, е, че съществото не е убило Кара. В крайна сметка това съобщение би могло да ти бъде оставено и направо, след като те залови. Ако заплахата е сериозна, в което не се и съмнявам, звярът би имал достатъчно време да те накара да страдаш, след като те залови. А можеше да го стори още днес. Всъщност няма смисъл от подобно съобщение. Нещо повече, изобщо не разбирам защо, след като е бил в къщата, звярът просто си е тръгнал.
— Основателни въпроси, Ничи — обади се Ричард, като барабанеше с пръсти по дръжката на меча си. — Само дето нямам разумни отговори.
Отпуснал дланта на лявата си ръка върху ефеса, той отново огледа мрака за най-малък признак на заплаха.
— Мисля, че е най-добре двамата с Кара да тръгваме. Имайки предвид случилото се с хората на Виктор, се притеснявам какво би могло да се случи, ако онова същество дойде да ме търси тук, в града. Не ми се ще да вилнее из улиците в кървава вакханалия. Не искам да пострадат или да загинат невинни хора. Каквото и да представлява това същество — дали е творението на Сестрите или някаква неизвестна нам сила, — ми се струва, че имам по-големи шансове да му се измъкна, ако съм в движение. Като седя на едно място, имам чувството, че чакам екзекутора си.
— Не съм съвсем съгласна с всичко, което казваш — възрази му Ничи.
— При всички положения се налага да вървя и предпочитам да е по-рано, отколкото по-късно — по ред причини. — Метна раницата на гърба си. — Трябва да намеря Виктор и Айшак.
Примирена, Ничи махна с ръка.
— След нападението отидох да ги повикам. И двамата са при конюшните, ей там. Айшак ти е приготвил конете, за които го помоли. С помощта на други негови приятели успяха да ти осигурят достатъчно провизии. — Вдигна ръка на рамото му. — Дошли са и роднините на някои от момчетата на Виктор, дето загинаха в гората. Очакват да им кажеш нещо.
Ричард кимна и въздъхна дълбоко.
— Надявам се да успея да ги утеша поне малко. Пазя ясен спомен за преживяното и за скръбта. — Стисна Кара за рамото. — Поне аз вече съм по-добре.
Ричард намести лъка по-високо на гърба си и тръгна. След броени секунди изчезна в тъмнината.
Двайсет и първа глава
КАРА ПОНЕЧИ ДА ПОСЛЕДВА РИЧАРД, но докато минаваше покрай Ничи, чародейката я стисна за ръката и изчака Ричард да се отдалечи достатъчно, за да не я чуе.
— Как си, Кара? Кажи ми честно.
Кара отвърна на погледа и без да трепне.
— Уморена съм, но иначе съм добре. Господарят Рал ме спаси.
Ничи кимна със задоволство.
— Мога ли да ти задам един личен въпрос?
— Стига да не искаш да ти обещая, че ще ти отговоря.
— Наистина ли има човек, на когото много държиш и който се казва Бенджамин Мейферт?
Дори в почти тъмния мрак Ничи забеляза, че лицето на Кара придобива цвета на алената и одежда.
— Кой ти каза подобно нещо?
— Да разбирам ли, че е тайна и никой не знае?
— Не, не исках да кажа точно това — запелтечи Морещицата. — Имах предвид… опитваш се да ме изкушиш да кажа нещо, което не бих казала.
— Нищо не се опитвам да те изкуша да казваш, особено, ако не е вярно. Попитах само за Бенджамин Мейферт.
Кара сбърчи чело.
— Кой ти каза това?
— Ричард. — Ничи изви вежда. — Вярно ли е?
Кара стисна устни. Накрая отклони блесналия си поглед от Ничи и го заби някъде в нощта.
— Да.
— И ти си му разказала надълго и нашироко, че много харесваш този войник.
— Ти какво, да не си откачила? Никога не бих разказала подобно нещо на Господаря Рал. Откъде може да го е чул?
За момент Ничи се заслуша в песента на цикадите, които продължаваха безспирната си любовна песен, после погледна Морещицата.
— Ричард твърдеше, че му го е казала Калан.
Кара остана със зяпнала уста. Накрая вдигна пръсти до челото си и се опита да дойде на себе си.
— Ама това е… пълна лудост… Сигурно… сигурно сама съм му го казала. Може да съм забравила. Разговаряли сме толкова много. Не е лесно да си спомня всичко, за което сме говорили… Всъщност сега, като го спомена, мисля, че си спомням как една вечер разговаряхме за такива интимни неща. Сигурно тогава съм му подметнала нещо за Бенджамин Мейферт. Сигурно съм изтласкала спомените за тези лични разговори много назад в съзнанието си. А той вероятно не е. Трябва да се науча да си държа устата затворена.